Радко Пенев - Ритуалът

Скочи към предводителя и хвана ръката му, държаща ножа.

Първоначално старецът сякаш не разбра какво се случва. Недоумението в очите му се измести от подозрение, а накрая от гняв.

— Виктор?! — извика той. — Какво си позволяваш?

Не му отговори. Вместо това насили слабата, костелива китка, докато пръстите ѝ се разтвориха и ножът падна на земята. Предводителят сякаш се мъчеше да се съпротивлява. Без никаква полза, разбира се.

Замахна с ръка и небрежно го удари с юмрук. Плешивата глава на стареца отлетя настрани, повличайки слабото тяло след себе си. Блъсна се в ръбатата стена на пещерата и се свлече подобно на куп непотребни дрехи на пода. Не помръдваше.

Дали не го бе убил?

Клекна до него и постави пръсти върху артерията му. Усети равномерен бавен пулс. Позволи си кратка въздишка на облекчение. Имаше нужда от неговото присъствие. Очите му щяха да запечатат за света онова, през което щеше да премине. Щеше да бъде неговият спътник и първи свидетел.

Хвана го за раменете и изправи гърба му на стената. Сключи ръцете му в скута и ги върза с връвта от хартиения пакет. Не беше здрава, но щеше да свърши работа.

След това намери ножа в прахта, избърса го в панталона си и го вдигна до лицето си. Дръжката удобно лежеше в дланта му, излъскана от безбройните пръсти, които я бяха докосвали през вековете. Тъмният метал бе полиран, но не блестеше. Усуканите линии на инкрустациите наистина сияеха. Личеше си, че острието е било острено съвсем скоро. Не бе необходимо да проверява — сигурен бе, че предводителят не е пропуснал нито един детайл.

Мислите му се бяха разтворили в опияняващото усещане за мощ, което го изпълваше. Нищо друго не го интересуваше.

Обърна се навътре и за миг му се стори, че зърна тъмна, забулена в мъгла фигура да го наблюдава сред дима. Не, твърде рано бе. Очите му го лъжеха.

Лунният диск висеше високо в небето. Сребристата му светлина се изливаше през отвора на тавана, отпечатвайки заострена фалическа форма върху песъчливия под.

Клекна отново до безчувствения предводител и леко го потупа по бузата. Старецът изстена и отвори очи. Погледът му беше разфокусиран, сякаш изобщо не разбираше къде се намира. Отне му няколко секунди, докато успя да възстанови какво се бе случило.

— Какво правиш? — промълви с усилие. — Не можеш…

Ръката на Виктор изплющя и главата му отново се завъртя.

Този път не го удари толкова силно. Достатъчно да не го изпрати отново в безсъзнание, но и категорично, за да разбере, че не му е до празни приказки.

— Мога — отвърна меко. — Аз мога. Не ти, а аз.

Старецът поклати глава, но не каза нищо. Устните му се бяха свили в права, безкръвна линия.

— Ти ще ми помогнеш — продължи Виктор. — Ти ще ме представиш на Майката. Ти ще си моят свидетел и пръв последовател.

— Не може… Не става така.

Новият удар завъртя главата му на другата страна. Кожата на лицето му червенееше на местата, където попадаха ударите.

— Става. По един или друг начин. Трябва да съм аз — Виктор отпусна ръце. — Ти… Погледни се… Ти си ходещ мъртвец — разложен труп, който още не е разбрал, че е мъртъв. Не си способен да водиш никого. Изолацията ти те е лишила от способността за правилна преценка. Затворен си в твой собствен свят, до който всичко достига изкривено и невярно. Лъжа. Пашкул от лъжа. В това живееш и с това мислиш, че трябва да се бориш. Язвите трябва да бъдат изрязани веднага. В противен случай заразата няма да може да бъде спряна и ще стане твърде късно за всички. Няма време за губене. Човечеството ще загине, а ти ще седиш и ще наблюдаваш отстрани, потънал в размисли. Няма време за това. Тази нощ аз ще поведа праведните по пътя на просветлението. Всички, които ме последват, ще съградят новия свят.

— А останалите? — гласът на стареца едва се чуваше.

— Останалите нямат място в новия свят. Заразата трябва…

— Как ще прецениш кои са праведни?

— Те сами ще изберат! — извика Виктор. — Изборът им ще определи съдбата им.

— Грешиш… — започна предводителят, но нов удар прекъсна думите му.

— Не греша! Стига толкова! Ти се провали. Нали сам каза, че съдбата помага на силните? Ето, сега самата съдба помага на мен. Аз съм онзи, който трябва да води, не ти!

Светлината в очите на стареца бе угаснала дълго преди Виктор да свърши речта си. Вместо нея цареше празнота.

— Няма да го направя — каза той.

— Ще го направиш — отвърна кратко Виктор и се изправи. — Разбира се, че ще го направиш.

После внезапно вдигна крак и с все сила го стовари върху десния глезен на съсухрения мъж. Костите изпукаха с ясен звук, все едно вместо плът бе смазал шепа орехи.