Радко Пенев - Ритуалът

Русев го гледаше спокойно. Прекара ръка през разцепената си скула и избърса кръвта, която бе влязла в очите му. След това хвана затвора и го издърпа — за разлика от него Славея не бе пропуснал да вкара патрон в цевта.

Насочи оръжието небрежно надолу и седна на ръба на леглото.

— Спри да шаваш — каза. — Няма смисъл.

Златанов застина. Устата му зееше, но от нея не излизаше и звук. Кръвта бликаше от рамото му, но той сякаш не я забелязваше.

— Как се обръщат нещата, а? — усмихна се към него Венци Русев. — В един момент ти изглеждат неизбежни и предвидими, а в следващия всичко се преобръща.

Славея го гледаше безмълвно с очи, по-кръгли от топки за тенис.

— Предполагам, може да се нарече съдба. Хубаво нещо е съдбата. Предоставя шансове, които няма как да пропуснеш.

— Вдиша ръка и се прицели в челото на иманяря. — Няма да повторя тази грешка — каза и обра спусъка.

Виктор изпъна ръка с разперена длан и го спря.

— Още малко. Трябва ми още една минута, за да подредя всичко.

Предводителят го гледаше с лека усмивка върху устните си.

— Не се бави. Силата е будна. Да не я караме да чака.

Мъжът се обърна, без да отговори, и измъкна последния атрибут, необходим за провеждането на ритуала. Зеленикавото стъкло на бутилката вино искреше като изумруд. Можеше да е всякакво червено вино, но Виктор умишлено бе предпочел скъпо мерло — онова, на което той самият се наслаждаваше в редки моменти. Приближи се до подредените съдове и клекна до тях. Звукът се бе изострил, макар и все още на ръба на слуха. Възприемаше го повече с тялото си, отколкото със слуха си. Струваше му се, че зад него долавя гласове, шепнещи на непознати езици.

Отвори бутилката и я постави до ритуалния набор.

Измъкна кремък и огниво от джоба си. Хвана кремъка с лявата си ръка, притискайки към него миниатюрно парченце прахан. След това взе огнивото между палеца и показалеца на дясната си ръка. Удари по кремъка и от пръстите му избухна малка вселена от искрящи звезди. Истинският огън. Огънят на земята. Вечният и непреходният. Създателят и унищожителят.

Не се наложи да повтаря. Искрите попаднаха върху малкото парче изсушена гъба и оставиха няколко микроскопични, яркочервени точици. Вдигна ръка пред лицето си и внимателно подухна върху тях. Те проблеснаха и се увеличиха, докато накрая се сляха в едно. Приличаше на малко, кървавочервено слънце.

Пусна го в кандилото, преди да опари върховете на пръстите му.

Взе пакета с благовонията и бавно го разви. Устните му шепнеха напев, идещ от дълбините на времето.

Сухата смеска от благовонни треви изхрущя в ръцете му. Ароматът им се разнесе из кухината, напомняйки аромата на поляна с пръснати из нея купи изсушено сено. Внимателно изсипа цялото съдържание на пакета в кандилото. Бръкна с показалец и разбърка билките. Въгленчето, скрито отдолу, опари кожата му, но той не обърна внимание. Само след миг тревите започнаха да тлеят, изпълвайки помещението с наситен, ароматен дим.

Сенките се сгъстиха, а пламъчетата на свещите затрептяха по-бързо. Златото на съдовете изгуби блясъка си, а релефните фигури добиха контрастност и дълбочина.

Усети замайване, напомнящо алкохолно опиянение — нещо забравено от много години.

Остави ритона върху олтара. На крачка от него разположи амфоровата каничка. След нея купата — малко преди изхода.

Завъртя глава и видя сгърчената фигура на стареца, блестяща като корема на тлъста жаба върху фона на мастилената чернота зад него. Яркият, назъбен лъч на далечна светкавица разполови небето. Ниският вибриращ звук му попречи да чуе далечния тътен. Предводителят не забелязваше нищо. Очите му бяха вперени в подредения ритуален набор. На устните му играеше лека усмивка. Не беше усмивка на радост или очакване, а по-скоро гладната усмивка на нетърпелив хищник.

Вибрацията проникваше в костите му и изпълваше душата му.

Можеше да различи звученето на всеки отделен елемент от набора. Тежкият звук на купата, лекото, примамливо звънтене на ритона. Всички пееха за него. Зовът им го покоряваше.

Изправи се и се завъртя към изхода.

— Готово — каза.

Предводителят кимна и пристъпи през отвора.

Виктор не разбра как стана. Усещането го заля, без да му даде възможност да се съпротивлява. Не искаше да му се противопоставя. Искаше да му се остави и да се понесе от импулса. Той го водеше към онова, което желаеше най-силно от всичко. Бе потискал желанието си, но никога не успя да се отърве докрай от него. Сега, когато вече нямаше връщане назад, стремежът му към съвършенство можеше да бъде постигнат. Личният му поход щеше да завърши по единствения правилен начин.