Радко Пенев - Ритуалът

Крясъкът на стареца разцепи тишината и се затъркаля по тъмните склонове.

Горе нещо не беше наред.

Първо Виктор удари онзи безпомощен старец, а сега и този крясък. Звукът накара космите на тила му да настръхнат. Преди да заглъхне, викът премина в първичен вой. Знаеше какво може да накара човек да крещи така.

Полицията се бавеше, а онези може би се избиваха. Не му трябваха трупове, а живи хора, които щяха да разкрият истината.

Пистолетът сочеше точно между веждите на иманяря, когато показалецът на Венци Русев започна да натиска спусъка.

Присвитите очи на полицая не трепваха, вперени в дебелото, лъщящо от пот лице на Славея. Той го гледаше все така зяпнал. От широко отворената му уста излитаха къси хленчещи звуци. Кръвта от раната в гърдите му се стичаше по корема, странно ярка под жълтата светлина, и се сливаше с мокрото петно, което се разширяваше между краката му.

Свободният ход на спусъка свърши. Куршумът щеше да измине разстоянието между тях за стотна от секундата и Славея щеше да е мъртъв, преди да разбере, че пистолетът е стрелял.

Трясъкът го оглуши. Вратата се откачи от пантите си и полетя към него сред взрив от трески. Той несъзнателно сви глава към гърдите си и вдигна ръце пред лицето си.

Самотната гола крушка се разби и парчетата стъкло се посипаха по пода. Стаята потъна в тъмнина.

Миг преди светлината да изчезне, Венци Русев успя да мерне тъмните силуети на двама здравеняци да се втурват към него. Славея го бе изиграл. Бандата му бе устроила засада и той глупаво се бе напъхал в нея.

Избута остатъците от вратата и скочи на крака.

Завъртя пистолета си напосоки в тъмнината и се разкрещя:

— Аз съм полицай! Никой да не мърда! Само една крачка и стрелям!

— Полиция! На колене! — изкрещя му някой в отговор.

Не беше вчерашен, нямаше да се върже толкова лесно.

— Назад! Никой да не се приближава!

— Свали оръжието! Полиция!

Венци насочи пистолета си по посока на гласа и натисна спусъка.

Изстрелът изпълни тясното пространство и го оглуши. Дъските под краката му потрепериха и това го накара да повярва, че е улучил. Двата ответни изстрела бяха глухи и някак далечни.

Мъчеше се да зърне силует, по който да стреля отново, но очите му сякаш внезапно се покриха с пелена. Поиска да натисне спусъка още веднъж, но с учудване установи, че ръката му виси неподвижно, изпуснала пистолета. Не бе разбрал как се е случило това. Не можеше да я помръдне.

Вторият куршум попадна в гърдите му и го отхвърли назад.

Тялото му отлетя към стената, блъсна се в нея и се свлече върху възглавниците, които бе захвърлил на пода. Краката му се подгънаха под тялото, без да може да ги контролира.

Задушаваше се.

Отваряше уста и се мъчеше да вдиша, но сякаш някаква огромна длан натискаше гръдния му кош. Усещаше странен вкус в устата си.

Не го болеше.

Разбираше какво се бе случило и го приемаше. Не можеше да повдигне ръка, за да провери доколко е сериозна раната му, но фактът, че не може да диша, му подсказваше, че е смъртоносна. Славея бе успял да го надвие в крайна сметка. Някак напук на всичко изпитваше единствено яд, че не успя да натисне спусъка навреме.

Съзнанието му блуждаеше, несъществуващи светли кръгове се кръстосваха и преплитаха в сложни хаотични фигури.

Внезапно в очите му плисна ярка светлина. В тясната стая се бяха натъпкали няколко от нападателите и размахваха фенери. Двама от тях помагаха на трети да стане от земята, докато се държеше за гърдите. Черните им дрехи ги покриваха от глава до пети. Лицата им бяха скрити зад плетени маски. На челата им изпъкваха някакви сложни приспособления, в които безпогрешно разпозна очила за нощно виждане. Гърдите им бяха прикрити от тежки бронежилетки с надпис „полиция“ върху тях.

Полиция? Но как…

През разбитата врата влязоха двама цивилни и разбутаха струпаните щурмоваци. Въпреки мъглата, изпълваща очите му, веднага позна единия.

Последното, което Венци Русев видя, преди тъмнината да го погълне, бе тържествуващото лице на разследващ полицай Валери Петков, надвесено над него.

Водовъртежът го подхвана неочаквано и го залюля във вихъра си. С всеки тласък зрението му отслабваше все повече и повече.

Някъде отдалеч долитаха задъханите крясъци на Славея:

— Той е! Той е виновен! Всичко ще ви кажа…

— Предавам на волята ти този несретник… — шепнеше тихо старецът на древногръцки, стиснал очи. — Слепец, готов да прогледне… Изгубен, намерил пътя… Брат по неволя, прекланя глава пред мощта ти…