Радко Пенев - Ритуалът

Възлестите пръсти на предводителя се увиха около невзрачната потъмняла дръжка. Ритъмът на мелодията, която напяваше, се изгуби до шепот. Ръката му се вдигна високо и през старческите, сбръчкани устни се понесе победоносен вик. Звукът отекна в неподвижния нощен въздух и се изгуби. Лунният диск над тях блестеше ненаранен.

Някъде на запад проблесна кратко, ярко сияние. Няколко секунди по-късно долетя дълбокият, притаен тътен на гръмотевица.

Без да го забелязва, предводителят свали ръката си и погледна Виктор. Очите му горяха, сякаш събудени от дълъг сън. Тялото му се бе изправило, движенията му бяха придобили свобода и сила.

— Време е — каза той. От старческото треперене на гласа му не бе останал и помен. Направи крачка напред и добави: — Водѝ ме.

— Наистина ме мислиш за глупав. Ама аз не съм — ухили се Славея. — Всичко, което си направил, е документирано. И се пази на едно специално място. Ама наистина всичко. Даже някои снимки има. Само да реша, и изгаряш. Като коледна елха изгаряш. В пламъци и с писъци. Ама не искам.

Русев го гледаше изпод вежди.

— А ти какво? С тоя нож… — продължи Златанов и посочи към блестящото острие, захвърлено върху леглото.

— Казах ти. Стана грешка.

— Да, бе. Ама сега ще платиш за тая грешка.

Ръката му се изпъна и черното дуло на пистолета се насочи към лицето на полицая.

Венци се парализира. Очакваше изстрела, без да е способен да помръдне.

— Па! — извика Славея и отпусна ръка, смеейки се. — Ще се насереш, бе. — Наклони глава. — Да не мислиш, че ако те исках мъртъв, щеше да си още жив?

— Какво искаш тогава? — попита Русев. Гласът му прозвуча глухо и далечно.

— Да ме измъкнеш, разбира се. Каквото и да ти струва.

Махна с пистолета към него.

— Не забравяй, че изборът е между това и живота ти. Ти избираш — сви рамене. — Мен и двата варианта ме устройват.

— Добре — съгласи се с готовност Венци. — Ще го направя.

— Обаче — вдигна вежди иманярят, — ако решиш да се правиш на дявол — гърмиш. Нямаш повече животи.

Венци нямаше какво да губи. Необходимо му бе единствено време. Проклинаше се, че реши да се разправи с дебелака, преди да изчезне, но не можеше да направи нищо. Освен това той бе единствената съществена пречка. Би могъл да се скрие от полицията, но не и от хората на Златанов. Щяха да го издирят на всяка цена. Не и след… хвърли поглед, изпълнен със съжаление, към разпилените възглавници… след това. Славея трябваше да умре на всяка цена.

— Става. И двамата сме накиснати в едни и същи лайна. Ще те измъкна. Само че искам всичко, което ми дължиш. Това първо. Второ, аз ще изчезна и ти ме оставяш на мира.

Очите на иманяря щяха да изхвръкнат от орбитите си. Лицето му се зачерви. Изглеждаше, сякаш сърцето му е спряло.

Приближи се рязко до полицая и го зашлеви с пистолета през лицето.

Ударът попадна в дясната вежда и почти го ослепи. Силата му го отхвърли настрани и той се стовари върху пръснатите в безпорядък възглавници. Усещаше, че веждата, а може би и скулата му са сцепени и от тях шурти кръв. Болката измести всичко, но крясъците на Златанов успяха да достигнат до съзнанието му.

— Какво ти дължа, бе?! Ти за какъв се мислиш?! Пари искаш?!

Тежък ритник се стовари върху гърба му и го накара да изкрещи от болка. Знаеше какво го очаква. Бе го виждал и друг път.

Сви ръце под себе си в опит да запази лицето си от ударите, които щяха да последват. Нещо студено се допря до предмишницата на лявата му ръка. Студено и плоско. И остро. Внезапно болката отлетя, сякаш никога не я бе имало. Пръстите му се свиха около дръжката в стегнат юмрук.

Първият удар намери гърба му. Вторият натърти рамото му.

Надвесил тяло над него, Славея млатеше, без да обръща внимание къде удря.

Венци незабелязано постави лявата си ръка под тялото, докато държеше дясната близо до гърдите си, с насочено нагоре острие.

Преди да получи нов удар, полицаят се отблъсна с лявата си ръка, завъртайки тяло настрани. Едновременно с това дясната му ръка се стрелна като навита пружина нагоре. Блестящото острие проряза въздуха мълниеносно и потъна в тялото на иманяря.

Той спря с високо вдигната за удар ръка. В очите му проблесна изненада, която се измести от болка. Ножът бе попаднал в големия мускул на гърдите — там, където се свързват с рамото. Пистолетът изтрака на пода.

Златанов с мъка отхвърли тяло назад и падна по гръб.

Венци светкавично скочи на крака и грабна пистолета.

Иманярят риташе с крака, мъчейки се да се отдалечи към вратата.