Радко Пенев - Ритуалът

Въпроси без отговори.

Как ли щеше да се промени светът, ако всичко бе вярно и Виктор успееше да се превърне в антроподемон? Дали наистина щеше да се представи пред света като ново божество? Носител на нова религия може би?

Парадоксално, ако отговорите на въпросите бяха положителни, това в много голяма степен обезсмисляше самата същност на религията. Възможността всеки човек — независимо от неговото развитие, от нивото на съзнанието му, да се превърне в божество, лишаваше от смисъл съществуването на морални и етични норми, чийто първообраз обикновено бяха религиозните догми. Действията на индивида не подлежаха на божествена преценка. Излишни се оказваха всички ограничения и напътствия, когато няколко златни съда — използвани по правилния начин — биха могли да ги заместят. Подобна възможност, извадена наяве, би унищожила устоите на вярата. Рязко и безвъзвратно.

Всъщност напълно възможно бе именно каноните и моралът, налагани през вековете, да са само средство да подготвят човека за момента, в който би се сдобил с божествена сила. По този начин всяко теологично течение всъщност можеше да се възприеме като строга инструкция по довеждане на съзнанието до нива, от които мощта би била употребена уместно. Вероятно в дълбоките корени на всички религии бе заложена именно тази възможност, реалната възможност човек да се превърне в божество. Абстрактните идеи можеха да се окажат значително по-директни, отколкото би се досетил някой.

Дали нямаше и други начини за единение с божествата? Ами ако този ритуален набор всъщност бе само елемент от цяла редица невъобразими възможности? Изгубени или умело укривани?

Мисълта завладя съзнанието ѝ. Дори само малка част от всичко това да бе вярна, светът би се оказал твърде загадъчно място. А онова, на което бе станала пряк свидетел, не бе никак малка част.

Внезапно пред нея изникна ъгловатият тъмен силует на каменен заслон, едва различим на фона на мастилената чернота на дърветата. Тя застина на място и се помъчи да разпознае детайлите. Мощни каменни стени изграждаха четириъгълната постройка, ниска, сякаш набита насила в земята. Четвъртит комин се извисяваше над полегат покрив. Боряна съобрази, че пещерата би следвало да се намира съвсем близо — в описанието заслонът трябваше да е в непосредствено до нея.

Мястото и се стори отлично за охранителен пост. Продължи с бавни, дебнещи крачки, несъзнателно привела тялото си напред. Очите ѝ шареха в тъмнината, без да може да различи никакви подробности.

Луната себе изкачила в небето и блестящият ѝ диск изрязваше контрастни черни сенки от всичко, което светлината му докоснеше. Нищо не помръдваше.

Въздухът беше тежък и задушен.

Боряна тихо се приближи до гърба на каменната постройка и погледна напред.

Видя я на секундата.

Съвсем близо, над плътната тъмнина на гората, се извисяваше едва различимият силует на ръбато скално струпване. В средата му, подобно на огнен пръстен около портал към друга вселена, искреше елипсовиден отвор, облян в трептяща светлина.

Коридорът миришеше на мухъл и застояло.

Венци Русев обърса потта по челото си с обратната страна на ръката, която стискаше ножа. Дишаше с отворена уста.

До вратата, зад която спеше Златанов, имаше не повече от два метра. Протегна крак, опипвайки пода, и бавно прехвърли тежестта си върху него. Не издаде никакъв звук. Стъпка по стъпка, той измина разстоянието в пълна тишина.

Опипом намери дръжката и я хвана с лявата си ръка. Бавно я завъртя.

Вратата се открехна с едва доловимо изскърцване.

Спря и се ослуша. Изчака половин минута. В стаята цареше покой. Продължи да отваря вратата толкова бавно, че почти не забелязваше движението.

След непрогледната тъмнина в коридора отблясъците лунна светлина, навлизащи през прозорците, му се сториха ослепителни.

Лесно различи силуета на едрото тяло на Златанов, легнал с гръб към него, без да подозира какво го очаква.

Бе на крачка от целта си. Ако имаше достатъчно светлина, би видял, че кокалчетата на ръката му са побелели.

Стъпи на пръсти в стаята, без да отделя очите си от леглото. Леко приведената му слаба фигура напомняше движенията на скрит в сенките леопард.

Славея се бе завил през глава. Венци не успя да различи как точно е разположил тялото си, но нямаше нужда от това. Широкият гръб на иманяря изпъваше завивката точно под него.

Нужен му бе само един добре насочен удар.