Радко Пенев - Ритуалът

Венци Русев прецени къде се намират лопатките и набеляза мястото между тях. Малко по-долу и точно в средата. Там се намираше сърцето.

Ножът бе достатъчно дълъг и щеше да прониже плътта безпрепятствено. Ако успееше да го измъкне достатъчно бързо, щеше да опита още два пъти — малко по-нагоре, в дробовете. Смъртта щеше да настъпи бързо.

Попипа пистолета на кръста си с лявата си ръка. Едва сега се сети, че не сложи патрон в затвора. Ако се наложеше да го използва, щеше да загуби ценни секунди, докато го зареди.

Нямаше да се наложи. Щеше да удари и да отскочи назад.

Един добре премерен удар.

Отпусна тежестта върху стъпалата си и вдигна ножа над главата си.

Замахът му бе силен и отлично премерен.

Ножът описа съвършена дъга и без да забавя движението си, се вряза точно в мястото, където се бе целил. Острието разцепи тънкия плат на завивката и потъна до дръжката.

Венци го издърпа светкавично и удари отново.

И отново.

Ударите се изсипаха като градушка. Сякаш всичко онова, което бе таил в себе си, избухна във вулкан от неосъзнат гняв. Заслепен от ярост, той забиваше ножа, без да обръща внимание на попаденията. От устата му излиташе накъсано, животинско ръмжене.

Ножът потъваше с лекота, сякаш го забиваше в памук.

Когато се умори, той отстъпи назад. Дишаше шумно. От челото му се стичаха капки пот.

Вдигна ръка и погледна острието. Отблясъците по лъскавия метал заиграха върху очите му. Русев озадачено го приближи до лицето си. Прекара показалец по метала и го разтри с палеца си. Нищо. Острието бе сухо.

Русев скочи към леглото и рязко отхвърли завивката назад.

Купчината възглавници, струпана върху провисналата пружина, се разпиля по пода. Пълнежът на най-горната се разсипа по краката му през огромната дупка, която бе изровил с ножа си.

— И к’во сега?

Венци Русев отскочи настрани, сякаш ударен от ток. Гласът на Славея долетя от тъмнината зад него. Ръката му светкавично се спусна към кръста, грабвайки пистолета.

— Не мърдай! — извика Златанов, все така невидим. — Изобщо не се опитвай! Държа те на мушка. Само едно движение и си мъртъв.

Полицаят отпусна ръка.

— Остави пистолета — нареди иманярят.

Венци се подчини и постави оръжието си върху празното легло.

Ключът на осветлението изщрака и стаята се обля от ярка, жълтеникава светлина. Русев неволно присви очи.

— Така е по-добре. Мога да те уцеля и на тъмно, но искам да видя лицето ти.

Славея се беше разположил на пода между гардероба и съседното легло. Цяло чудо бе как огромното му туловище се бе побрало в тесния процеп. Дясната му ръка бе подпряна в лакътя върху леглото. Месестата ѝ длан стискаше черен пистолет, чието дуло сочеше гърдите на полицая. На лицето му играеше лека усмивка.

— И ножа също — добави той.

Венци хвърли ножа до пистолета си. Свитите му очи пронизваха иманяря. Не каза нищо. Нямаше смисъл.

Златанов се размърда и опита да стане. Тялото му се заклещи между леглото и гардероба за момент, но той натисна с хълбок и леглото се отмести със скърцане. Дулото на пистолета не се отделяше от гърдите на полицая. Изправи се с пъшкане и облегна гръб на гардероба.

— Много се забави — каза накрая. — Целият се схванах.

Русев го гледаше, навел глава, без да мигне. Не знаеше кога иманярят ще натисне спусъка. Нищо не можеше да направи от това разстояние. Ако само можеше да се приближи на една ръка…

— Хич не си мислѝ глупости — сякаш прочете мислите му Славея. — Едно грешно движение и си мъртъв.

Премести тежестта на тялото си на другия крак и продължи, клатейки глава:

— Не очаквах такова нещо от тебе, да знаеш.

Венци разсъждаваше трескаво. Още беше жив. Славея не би се колебал толкова дълго. Имаше нужда от него жив.

— Това беше грешка — каза.

Иманярят поклати глава в съгласие.

— Да, разбира се. Обърка мен с възглавницата.

— Нищо няма да спечелиш, ако ме убиеш.

— А ти? Ти какво щеше да спечелиш бе, нещастник? — прогърмя гласът на Славея. — За това ли те хрантутих толкова години, а? Изведнъж реши, че си голяма работа ли? Айде да не ме мислиш за толкова глупав, става ли?

Русев не помръдваше.

— Да не мислиш, че не съм се подсигурил? Само да стъпиш накриво, и падаш в капана.

Иманярят изпъна ръката си и насочи дулото към челото му.

— Абе, какво ли се чудя. Трепя те още тука и се измитам.

Малките му очички, потънали в мазното лице, гледаха студено.

— Мога да ти помогна — гласът на Венци Русев трепереше.