Радко Пенев - Ритуалът

Спомените му бяха объркани и хаотични. Частта с непонятните игри на сенките изглеждаше толкова невероятно, че навярно сам щеше да се убеди в тяхната неправдоподобност. И все пак ги бе видял.

Хладните следи по лицето му се стекоха в гъделичкащи ручеи. Отвори очи.

Лежеше пред входа на Утробата. По лицето му се стичаше топъл летен дъжд. Едва забележимо светло петно върху тъмния покров на нощта някъде на изток подсказваше, че слънцето се кани да изгрее.

— Пете…

Боряна хлипаше в шепите си, а сълзите ѝ се смесваха с дъждовните капки. Зад нея някакъв брадат мъж бе клекнал до стареца, когото Виктор доведе, и тихо му говореше. Позна го и опита да се надигне на лакът. Ръката му бе твърде слаба и той отново се отпусна назад.

Прекара пръсти върху корема си, търсейки раната, но вместо нея напипа само гладка, непокътната кожа.

— Жив си — шепнеше Боряна, стиснала лицето си в ръце.

Петър завъртя глава към клекналия мъж и попита:

— Той?

Младата жена кимна.

Усмихна ѝ се.

— Значи, все пак е…

— Шшшттт… — спря го тя. — Не говори. Не казвай нищо.

Петър не спираше да се усмихва. Радваше се на лицето ѝ, на очите ѝ, на сълзите в тях. Радваше се, че е жив.

— А Виктор?

Боряна свали ръце.

— Вътре е — каза кратко.

— Жив?

Тя завъртя глава.

— Не. Но не трябва да ходиш там.

— Никъде няма да ходя…

— Нахапали са го пепелянки…

Петър разшири очи.

— Пепелянки? Но там нямаше…

— Тихо… — отново го прекъсна тя. — Две са. Свити са до тялото му. Не си видял добре.

— Да… — съгласи се той, взирайки се в очите ѝ. — Сигурно не съм видял добре.

Опита отново и този път успя да застане на лакът.

— Съдовете? С тях какво се случи?

Боряна се отмести и той видя златните отблясъци по купчината, струпана в краката на брадатия мъж.

Сякаш доловил погледа върху гърба си, той обърна шава към него. Брадата му се раздели в небрежна усмивка. Дъждът се стичаше по нея, оставяйки след себе си малки искрящи перли. Разрови купа и измъкна от него ритона. Поглади го, сякаш искаше да успокои бездушното парче метал. След това се изправи, приближи се и му го подаде мълчаливо, все така усмихнат.

Петър го пое със свободната си ръка и го притисна до гърдите си. Нещо в присъствието на този мъж му пречеше да разсъждава рационално. Изпитваше единствено сигурност и покой.

Боряна го гледаше с кръгли очи.

— Благодаря ти… — каза тя и след кратко колебание добави на древногръцки: — Благодаря.

Мъжът се усмихна и се отдалечи към седналия на земята старец. Не разбраха какво му каза, но старецът кимна в съгласие. След това брадатият мъж се изправи, натрупа съдовете от ритуалния набор в ръцете си и се насочи към ръба на площадката. Без да се обърне повече назад, скочи от скалата и изчезна в тъмнината.

— Пете… — привлече вниманието му Боряна. — Какво ще правим с това?

Той ѝ се усмихна и отговори:

— Ще го пазим на сигурно място. Само че…

— Да?

— Мисля, че трябва да го скриеш сега, защото полицията ще пристигне скоро. Вече всичко свърши, така че можем да ги очакваме всеки момент. И да се надяваме да ни повярват.

Вездесъщият прахоляк все така бе единственото нещо, което навлизаше през отворения прозорец в канцеларията на разследващ полицай Петков.

Той седеше, облегнат назад в стола си, и въртеше молива си в ръка.

— Имате късмет, че се отървахте толкова леко — каза.

Боряна и Петър кимнаха едновременно.

— Както и да е, радвам се, че сте живи и здрави. Добре изглеждате, двата дни почивка ви се отразяват добре. Как е ръката? Раната боли ли?

Младият мъж се усмихна и завъртя леко рамото си.

— Зараства чудесно, вече изобщо не я усещам.

Не искаше да разваля момента и да разкаже на полицая за изумлението, което се изписа на лицето на доктор Генчев, когато вдигна превръзката.

— А онзи, дебелият? — попита Боряна.

— Златанов?

— Да.

— Няма да се измъкне. Неговият човек направи пълни самопризнания и ще свидетелства срещу него. Този път ще лежи задълго. Цялата полиция е накрак заради него. Много неща излизат. Наред с показанията на доктор Казакова няма шанс. Дълго ще лежи.

Тя потръпна.

— А полицаят, който им е помагал? Онзи, заради когото избягахме от болницата?

— Той също. След като се възстанови, разбира се.

Петков се надвеси напред и продължи, потропвайки с молива по бюрото.

— Никога няма да стане същият човек, но ще оцелее. Ще остане в инвалидна количка до края на живота си, защото куршумът е засегнал някакъв нерв на гръбнака. Независимо от това няма да му се размине.