Радко Пенев - Ритуалът

В състоянието, в което се намираше предводителят, изкачването по отвесните дървени стъпала щеше да бъде предизвикателство дори без да бъде уморен. Можеше да се наложи да го качи на гръб.

— Да спрем за малка почивка? — предложи Виктор. — Няма закъде да бързаме.

Предводителят кимна безмълвно и седна на голям объл камък в края на пътеката. Виктор извади шише минерална вода от страничния джоб на раницата и му го подаде.

— Не остана много — каза.

Възрастният мъж надигна шишето и пи дълго, преди да отговори.

— За жалост, тленната обвивка рано или късно спира да действа така, както ни се иска. Колко жалко — подсмихна се той и продължи: — Точно когато човек осъзнае истинската сила на съзнанието си, пълните му възможности, носителят му започва да отказва.

— Да, наистина е тъжно — съгласи се Виктор. — Животът свършва точно когато започваш да го цениш най-много.

— Нямах това предвид, Виктор. Нищо тъжно няма в завършека на един кръговрат. Така е устроен светът — за добро или за зло. От друга страна, лична отговорност на всеки един е да е достигнал върха в собственото си развитие, когато настъпи моментът. Жалко е да си способен непрекъснато да развиваш съзнанието си, докато тялото ти загива.

— Но днес това ще се промени.

— Какво мислиш, че ще се промени, Виктор?

— Утре материалната обвивка няма да бъде вече пречка. Наред с всичко останало.

Възрастният мъж го гледаше с лека усмивка.

— В някаква степен да. Но това няма да промени устройството на света. Той ще продължи да бъде все така тленен, хората ще продължат да са подвластни на импулсите, които ги движат напред. Мистичното тайнство, което ще призовем тази нощ, няма да окаже никакво влияние върху човечеството.

— Как така? — попита Виктор. — Вселенските мистерии, силите, които ще потекат тази нощ, могат да преобърнат съдбата на човечеството. Нали това е целта?

Долови, че несъзнателно бе ускорил дишането си. Наложи си да се успокои с няколко дълбоки вдишвания.

— Наистина ли мислиш, че можеш насила да накараш някого да измени същността си? — отвърна предводителят. — Тази същност, която е изграждал през целия си живот, следвайки общия модел. Онова, което му е единствено познато. Това, което всъщност представлява животът на един човек. — Старецът го гледаше с леко присвити очи. — Убеден ли си, че изобщо може да се предизвика някаква промяна насила? Подобни неща са се случвали вече и всички за завършвали с катастрофа. С разруха и унищожение.

— Но ние сме над това — отговори Виктор. — Само ние знаем истината. Безпросветност, егоизъм и самолюбие, това са чертите на обществото. Ако не се намесим, точно тези черти ще го унищожат. Ние трябва да променим това. Ние знаем и можем, ние сме онези, които оцеляха, за да водят…

— Да помагат и подкрепят, не да водят — прекъсна го мъжът.

— Да помагат, да — Виктор се изправи рязко. — Именно да помагат. Едва сме оцелели, помагайки. Човечеството е болно от егоизъм, сляпо е за истинските ценности. Малцината, които могат да се докоснат до тях, са изтъкани от лицемерие, а хората, които ги следват, ги следват сляпо, без да разбират в каква степен са манипулирани. Необходима е решителна намеса. Обществата имат нужда да бъдат поведени по правилния път.

Възрастният мъж свали шапката от главата си и я стисна пред гърдите си.

— Помощта трябва да е желана, Виктор. Можеш да помогнеш само на онзи, който знае, че има нужда от помощ, и я желае.

— Кой — почти викаше Виктор, — кой знае, че има нужда от помощ? Това е все едно да оставиш недорасло дете да определя съдбата на всички, не е ли така?

— Така е, разбира се. Само че не можеш да накараш едно дете да порасне за една нощ. Това, което можеш да направиш, е да подготвиш съзнанието му и да му даваш подкрепа, когато има нужда от нея.

Мъжът намести шапката на главата си и се изправи с трудност.

— Не можеш да пренебрегнеш необходимостта от самоосъзнаване, Виктор. Налагането на идеи или на нов ред би лишило съзнанието от широката основа, която му е нужна, за да може да борави пълноценно с тези идеи. В противен случай резултатът би бил точно онова, което описваш — лицемерие и сляпо доверие. — Пристъпи напред и добави: — В идеалния случай. Обикновено подобни опити за насилствено налагане на идеи завършват с хаос, измъкването от който отнема години. И твърде много погубен живот. А той, Виктор, е нишката, която поддържа смисъла на съществуването. Вселената във всичките си проявления би била едно пусто място, ако животът не отразяваше цялата ѝ прелест. Както вече ти казах, няма смисъл от извисеното съзнание, ако няма тяло, в което да се въплъти. Така то става безполезно. Следите ще останат, ако са си заслужавали, но потенциалът му ще бъде изгубен. Животът сам по себе си е безценен.