Радко Пенев - Ритуалът

Трябваше да бърза. Ако не успееше да изпревари Виктор, нищо нямаше да има смисъл.

Наложи се да спрат няколко пъти по пътя, тъй като възрастният мъж се нуждаеше от кратка почивка, но успяха да пристигнат в Кърджали в ранния следобед. Хапнаха набързо в скромен ресторант и продължиха към село Ненково, откъдето щяха да вървят пеша. Преходът не бе труден, но физическата немощ на предводителя навярно щеше да го превърне в изпитание.

Виктор паркира автомобила точно под ръждивата табела с едва забележим надпис „Пещера“ и излезе. Протегна се назад, докато гръбнакът му изпука звучно, и отвори багажника. Тъмнозелената раница го очакваше. Отдели часове, за да опакова отделно всеки елемент, преди да го постави в нея.

— В раницата ли са? — разнесе се напевният глас пред него.

Старецът ровеше в куфара си, поставен на задната седалка. Движенията му бяха бавни и несигурни. Измъкна сламена шапка с широка периферия и с трепереща ръка я сложи на главата си.

Едва сега обърна внимание на факта, че предводителят изобщо не поиска да види предметите. Сякаш те нямаха никакво значение за него.

— Да, всички до един.

— Добре. Това е добре.

Виктор се обърна към колите на охраната и им махна. Те обърнаха с рязка маневра и спряха на отсрещната страна на пътя. Услугите им вече не бяха необходими. След като тръгнеха по пътеката, някой от тях щеше да прибере колата им. Никой не биваше да става свидетел на тайнството, което предстоеше да се осъществи. Възможно беше да срещнат туристи по пътя или дори до самата пещера, но не очакваше някой да остане през цялата нощ. Тогава, когато сребристата луна щеше да проникне в недрата на майката земя и да преплете небесните със земните сили, щяха да са сами. Само те и боговете.

Усмихна се и подхвана раницата. Тежеше. Намести я на гърба си и затегна ремъците. Притвори очи и се помъчи да усети онази едва доловима вибрация, която артефактите излъчваха, събрани заедно. Сетивата му се бяха изострили. Звуците бяха придобили странна плътност, а очите му сякаш регистрираха несъществуващи нюанси светлина. Въздухът бе направен от подвижен кристал, в който всеки атом бе на правилното, точно определено място.

Погледна към немощната фигура на предводителя и потръпна. Костеливите му рамене прозираха през ризата, сякаш в нея бе облечен скелет. Несъвършеното му тяло едва успяваше да си осигури миниатюрните капки живот, които го крепяха. Навярно духът бе онова, което му даваше сили, вместо да бъде обратното. Една идея, целта, която бяха постигнали, се бе оказала по-силна от тленността, вливайки сили в тялото да се съпротивлява успешно на смъртта.

— Готови сме — каза кратко и се усмихна. — Ако нямате нужда от още почивка, можем да тръгваме.

Старецът вдигна глава към ослепителния диск на слънцето.

— Така да бъде. Нека поемем на този поход, така както предците ни са бродили самотни по пустите пътища в търсене на просветление.

Преметна малка кожена чантичка през рамото си и се отправи с несигурна стъпка по напечената от слънцето пътека.

Виктор го настигна с две крачки и застана до него. Не усещаше тежестта на раменете си. Сякаш товарът му бе загубил плътност, превърнал се в чиста енергия, която струеше през тялото му.

Двете полицейски коли летяха по магистралата с усилени докрай сирени. Потокът автомобили се разделяше встрани, улеснявайки придвижването им, и те бързо напредваха. Екипите не знаеха какво е извършил човекът, когото трябва да задържат, но бяха наясно, че нямат време, Номерът на автобуса, неговата марка и името на фирмата, която го притежаваше, бяха разпечатани на единичен лист в ръцете на водача в първата кола. Той сравняваше данните с всеки автобус, който срещнеха. До този момент бяха задминали три, които се оказаха различни от целта им.

В далечината, точно на върха на полегат хълм, се мярна тъмният силует на следващия автобус. Водачът нареди изключване на сирените и светлините. Не можеше да бъде сигурен от това разстояние, но цветът сякаш бе тъмносин. Точно каквото търсеха.

Няколко минути по-късно го достигнаха и водачът се увери, че автобусът отговаря на описанието. Емблемата на фирмата бе същата. Когато приближиха достатъчно, се увери, че и номерът отговаря. Колите поддържаха същата скорост в непосредствена близост зад него.

Постави микрофона на комуникационната система до устните си и каза:

— Целта е опозната.

Полицаите в двата автомобила извадиха оръжията си и докладваха на командирите на групи за готовността си. От своя страна те уведомиха водача.