Радко Пенев - Ритуалът

Иван кимна.

— А защо да е непременно в автобус? — попита Петков.

— Не знам… — отвърна Стоян и обърна глава към Иван.

Младият мъж преглътна звучно и каза:

— Заради времето. Вижте тук — посочи той в лист, изпъстрен със ситно изписани цифри. — Ето я клетката, в която попада нашата дирекция.

Пръстът му проследи редицата и се спря в група цифри от другия край.

— Ето това е номерът на онази Елена Стоилова. Времето е точно.

Вдигна глава и ги огледа последователно. Валери се приближи и се надвеси над листовете в ръцете му.

— След това сменя още една клетка. Ето времето, което е престоял в нея. След това още една, пак с времената. В тази попада и автогара „Юг“ впрочем — допълни той и отново премести пръста си. — Обърнете внимание на времената. Оттук времето, прекарано във всяка клетка, се ускорява.

— Скъсява, искаш да кажеш — поправи го Стоян.

— Да, скъсява. По-бързо минава през покритието на всяка клетка, това искам да кажа.

Извади памучна носна кърпа от джоба на панталоните си, избърса лицето си и продължи.

— Тук вече излиза на магистралата. Направих една проста сметка. Разстоянието между първата и последната за изминалото време дава приблизителна средна скорост от деветдесет километра в час. Лека кола би се движила по-бързо. — Вдигна очи, ухили се широко и завърши триумфално: — Освен това тази скорост съвпада с ограничението на автобусите от междуградския транспорт.

Валери се изправи.

— Ами ако преднамерено се движи по-бавно? Може колата му да е скапана.

— Едва ли — възрази Иван и отново се разшумя с листовете.

— Ей тук, накрая, има още нещо. Вижте, в тази клетка, която се намира в Стара Загора, е престоял по-дълго. Приблизително двайсет минути по-дълго. Тоест е бил неподвижен.

— Автогарата? — досети се Петков.

— Именно — усмихна се в отговор мъжът. — Проверих. Клетката осигурява покритие на автогарата в Стара Загора, където междуградските автобуси спират за почивка. Затова дойдох лично. Операторите обещаха да се обадят, ако има някаква промяна.

Валери заобиколи бюрото си и се тръшна в стола си.

— Добре — каза той. — Да видим в кой автобус е и да приключваме с тази работа.

Петър паркира крадената кола малко след кърджалийското село Ненково, без да полага усилия да я скрие. Ако нещата се развиеха, както се надяваше, нямаше да има необходимост от нея. Откопча колана си и постави ръце на волана. Надигна се леко и погледна в огледалото за обратно виждане. Тъмните кръгове около очите му изпъкваха върху бледата кожа и го караха да изглежда като възкръснал мъртвец. Не очакваше да срещне хора в тази жега, но не искаше някой загрижен турист да се втурне да му помага, въобразявайки си, че спасява живота му.

Вдигна ръка и прекара длан върху превръзката на рамото си. Почти не се забелязваше, откакто замени обемистия тампон с няколко пласта бинт, залепени с лейкопласт. Достатъчно му беше точно колкото да попие капките кръв, които все още се процеждаха от раната. По пътя купи нови дрехи от някаква крайпътна сергия и се преоблече. Широката свободна фланелка с къс ръкав прикриваше добре леката издутина. Болеше го, но лекарствата помагаха. Попипа джоба си и пръстите му срещнаха ръбестите очертания на телефона му. Той, заедно с пластмасова бутилка вода от литър и половина, бяха единствените неща, с които разполагаше, за да доведе нещата докрай. Ако по пътеката намереше вода, бутилката можеше и да се окаже излишна.

Хвана дръжката на вратата и понечи да я отвори. Поколеба се за момент, бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Наведе се напред и я пъхна в жабката на колата. След това внимателно се измъкна под изпепеляващите слънчеви лъчи.

Примижа и прикри с ръка лицето си. Захабената табела, сочеща отбивката към пещерата, висеше леко наклонена няколко метра пред него.

Местността не се бе променила никак от последния път, когато бе тук. Гледката на покритите със зеленина хълмове бе все така пленителна. В годината, преди да замине на мисията в Ирак, заедно с бъдещата си жена направиха обиколка из Родопите, като спираха за по дендва на места, които им се струваха интересни. Бяха безгрижни и весели. Тогава нищо не предвещаваше горчивата развръзка на раздялата им. Пещера Утробата бе едно от местата, които привлякоха интереса и на двамата с любопитното си название. Още по-интересни им се сториха историите, които се разказваха за нея. Поразпитаха наоколо и лесно намериха пътя дотам. Тогава им отне два часа, без изобщо да се напрягат. Бе маркиран добре и Петър не се съмняваше, че лесно ще го открие и сега.