Радко Пенев - Ритуалът

Докато преглеждаше един от пътеписите, попадна на турското име на пещерата. Тангардък кая. Кънтящата скала. Малко по-надолу се обясняваше, че стените на пещерата издавали необичаен звук, напомнящ далечно бучене. А вътрешността резонирала на песнопението на ниски мъжки гласове.

Боряна глътна кафето на един дъх и се обърна към високата слаба жена.

— Извинете?

— Да?

— Откъде мога да хвана автобус за Кърджали възможно най-скоро?

— Едва ли има някакво значение, но тази сутрин са задържали Динко Цанков, докато се е опитвал да проникне в дома на Златанов.

Стоян седеше пред бюрото, скръстил небрежно крака. Докато говореше, леко поглаждаше с пръсти гладката повърхност на плота.

— А Златанов?

— Не. Цанков казва, че не знае къде се намира.

— Лъже.

— Разбира се.

Валери се наведе напред. Часовете минаваха и чакането го изнервяше.

— За колко време можем да го прехвърлим тук?

— Защо е необходимо това? Колегите в Търново ще ни държат в течение. Въпрос на време е да го пречупят.

— Не знам… — усъмни се Петков. — Този е изпечен главорез. Ще извърта с цената на всичко. Знам със сигурност, че е замесен в поне едно убийство — това на професор Николов. Може би има и други. Няма да се предаде толкова лесно.

Сключи пръстите на ръцете си и добави:

— Пък и го разпитват в управлението, където работи Русев.

— И какво от това? — вдигна вежди Стоян. — Съмняваш се, че може да са замесени повече хора? Не мисля. Освен това колегите от моя отдел се занимават с него.

— Добре, де — въздъхна уморено Валери. — Така или иначе това не ни дава нищо за Русев. Когато свършат с него, ще го прехвърлим тук и ще му предявим обвиненията за убийството на професора.

Отпусна се обратно назад и потри уморените си очи.

— Не може ли по-бързо да стане? Това с телефоните.

— Ще проверя пак — каза Стоян и извади телефона си. — Обикновено им отнема повече време, но нищо не пречи да проверя.

Набра номер и пусна високоговорителя. Когато му вдигнаха, каза кратко:

— Как е, Ванка, вървят ли нещата?

— Да, горе-долу — отговори по-младият му колега. — Току-що намерихме с кого е разговарял. Сега настройват системата да следи номера му.

— Много ли ще отнеме?

— Не, операторите твърдят, че до една-две минути ще стане. Затова не позвъних веднага.

— С кого е разговарял все пак?

— Със… — отсреща се дочу шумолене на листове. — Елена Стоилова.

— И? Направи ли справка?

— Не. Не се наложи. Вместо това позвъних в управлението в Търново и попитах колегите дали познават такова лице. Нямаше как да е някой случаен. Познай какво се оказа. Това е секретарката на шефа.

— Кой шеф?

— Техният. В Търново.

Валери и Стоян се спогледаха.

— Хм… Шефът му?

— Не, не — забързано каза Иван. — Не е той. Русев се е увъртал около тази Елена. Трябва да е чула нещо и му е позвънила.

Двамата мъже се гледаха, без да кажат нищо.

— Оп, готово. Вече го следим — добави гласът от телефона.

— Сега какво?

— Оставаш там и ми звъниш при всеки разговор — нареди Стоян.

— Добре — отговори Иван. — Щом трябва.

— Трябва. Не мога да се доверя на друг.

— Окей, оставам — Иван затвори.

— Трябва да отидем в Търново и да я разпитаме — каза Валери, щом връзката прекъсна. — Може да ѝ е казал какво смята да прави. Освен това не можем да сме сигурни, че случайно е дочула за операцията. Може да му донася за всеки наш ход.

Този път Стоян не възрази. Прекара ръка през посивялата си коса и понечи да отговори, когато телефонът му иззвъня.

— Да? — Слуша няколко секунди и добави: — Имаш ли представа накъде? Добре, ако има промяна, веднага ми позвъни.

Прибра телефона в джоба си и се обърна към Петков:

— Движи се. Русев е напуснал града.

— Накъде?

— На запад най-общо казано. Сменил е няколко клетки, откакто го изтървахме. Изглежда, пътува по магистралата към София.

Валери взе молива, който самотно лежеше върху бюрото, и го завъртя между пръстите си.

— Как е напуснал града? Той дойде тук с мен. Със служебен автомобил.

Стоян сви рамене.

— Такси, влак, автобус. Може да е и някой приятел.

— Трябва да проверим гарите. И таксиметровите компании.

— Нямаме снимка — каза Валери.

— Ще намерим — отвърна Стоян и се изправи. — Ще отнеме време, но ще го открием. Предлагам аз да взема такситата, а ти да организираш оперативните да се разходят до гарите.

— Добре — съгласи се Валери и също се изправи. — Да започваме.