Радко Пенев - Ритуалът

— Разбира се, ще си вземеш всичко, което ти се полага — продължи Славея. — Знаеш, че съм коректен.

— Може да стане…

— Нали? — прекъсна го Златанов. — Знаех си аз, че мога да разчитам на теб. Ей, страшно момче си, бе. Ще те позлатя, да знаеш.

— Ти къде си?

Гласът в телефона заглъхна.

— На едно място. Защо?

— Трябва да говорим. Искам да ми обясниш всичко стъпка по стъпка. Така ще мога да ги засиля в друга посока.

— Абе, то не е толкова просто… — започна иманярят, но после се усети и каза: — Но си прав, де. Няма да ти е проблем да се справиш. Нищо, което да не си правил вече.

— Остави ме аз да преценя. Кажи ми къде да дойда?

Венци усети, че Златанов се колебае.

— Трябва да стане възможно най-бързо, иначе ще изпуснем момента. Ако пратят екипите нанякъде, няма да мога да ги спра.

— Добре. Сещаш ли се къде водихме ония, които искаха да изнесат оная бронзова глава?

Русев отлично помнеше случая, когато двама копачи бяха решили, че могат да поемат нещата в свои ръце, и се помъчиха да изнесат бронзов артефакт самостоятелно. Сети се и къде е мястото, за което говори Златанов. По-добре от това не можеше и да бъде. Отдалечената махала, чиито къщи бяха пръснати на по няколкостотин метра една от друга, му даваше отлична възможност да завърши онова, което започна вчера сутринта. Така следите щяха да са с една по-малко.

Картите, разпънати по бюрото на разследващ полицай Петков, заемаха цялата свободна площ. Надвесен над тях, той се мръщеше към кръговете, с които бе отбелязал гарите и автогарите. Общо три. В Бургас имаше една възможност да хванеш влак и още две да се качиш на извънградски автобус.

— Ето, трябва да изпратим по един човек на всяко място.

Началникът му стоеше изправен, скръстил ръце над корема си. Зад тях възрастният полицай от „Вътрешна сигурност“ говореше тихо по телефона с поредната таксиметрова компания.

— Не мога да отделя повече хора. Всички са натоварени до дупка.

— Така ще отнеме часове — възрази Валери Петков. — Даже и да разберем накъде е тръгнал, вече ще е късно.

— Разбирам, Петков, но това е ситуацията в момента. Нищо не мога да направя.

— Ами да взема аз да отида тогава. Така поне ще съм сигурен, че някой няма отново да оплеска нещо.

Началникът му хвърли кос поглед.

— Повече, отколкото вече е оплескана ли? — каза остро. — Хайде да не прекаляваме, а? Никъде няма да ходиш. Оставаш тук и организирате всичко с помощта на колегите. Точка по въпроса.

Обърна се и се отправи към вратата. Преди да стигне до нея, спря и се завъртя обратно.

— Искам да ме държите в течение за всичко. Няма да толерирам повече грешки.

След това излезе и тръшна вратата след себе си.

Погледът на Валери навярно можеше да прогори дупка в дървената врата. Сякаш всичко бе срещу него. Денят се оказваше наситен със събития и в управлението почти не бяха останали хора. Имаше нужда от няколко души, а получи едва един оперативен, който можеше да прегледа записите на камерите по гарите.

— Защо ти трябваше да го ядосваш? — намеси се меко Стоян. — Не виждаш ли, че и без това е на ръба.

— Да не се беше месил още в началото тогава — изръмжа Петков и се обърна към него. — При теб как е?

— Досега нищо. Няколко чужденци и две семейства на съвсем кратки курсове. Остават още две.

Проверката по таксиметровите компании се движеше с добро темпо. Диспечерите имаха информация за всеки извънградски курс, както и за местоположението на автомобилите.

Вратата зад тях се отвори рязко и влетя Банката. С две крачки прекоси стаята и се тръшна на канапето, едва дишайки. В ръцете си стискаше няколко измачкани листа.

— Какво правиш тук? — попита Стоян, но пълничкият мъж го прекъсна с махване на ръка.

— Чакай… Само да си поема дъх — каза на пресекулки той.

Лицето му бе зачервено и лъскаво от избилата пот.

— В автобус е — каза накрая, все още задъхан. — Няма начин да не е.

— Защо?

— По клетките. Движи се по магистралата — отвърна, като си поемаше дъх след всяка дума. — Номерата не покриват жп транспорта.

— И какво? Може да е с такси или личен автомобил.

— Не — отговори той кратко. — Сега ще кажа. Само още малко.

Тежкото му дишане изпълваше тишината в канцеларията. Валери седеше изправен, замръзнал по средата на движението си.

— Какви номера? — попита той.

— Тези на клетките на мобилните оператори — поясни Стоян.

— Всяка от тях покрива определена площ и си има уникален номер. Предполагам, че покритието на онези, в които е поддържан номерът на Русев, не се засича с географското положение на жп линията. Когато покритието е от повече от една клетка, може доста точно да се триангулира местоположението на обекта.