Радко Пенев - Ритуалът

— Първи готов.

— Втори готов.

Водачът сгъна листа на четири и го прибра в един от многобройните джобове на жилетката си.

— Действаме — каза кратко и кимна към шофьора.

Първият автомобил включи сирената, рязко форсира двигателя и задмина автобуса. Застана пред него и намали скоростта си, принуждавайки го да спре. Вторият изостана десетина метра и се позиционира по средата на платното, препречвайки пътя на колите, идващи зад тях.

Полицаите от първия автомобил изскочиха с извадени оръжия и светкавично се насочиха към вратите. Един от тях се отдели, отвори вратата на шофьора и без да се съобразява с протестите му, го измъкна грубо навън. Скочи на мястото му и натисна бутона за отваряне на вратите.

Първи екип нахлу вътре, размахвайки оръжия.

— На място! Ръцете! На всички ръцете горе! Никой да не мърда! — крещяха един през друг.

Пътниците стъписано се подчиниха, вдигайки високо ръце. Момче на около четири години писна и майка му го притисна до гърдите си. Лицето ѝ бе сгърчено в уплашена гримаса.

Без да им обръщат внимание, полицаите преминаха по редиците, като внимателно оглеждаха всеки един от пътниците.

— Ти! — посочи водачът към самотен слаб мъж. — Ръцете горе. Да ги виждам ясно.

Човекът се подчини с широко разтворени очи. Оплешивяващото му теме лъщеше от пот. Водачът го стисна за рамото и го дръпна към себе си, докато с другата си ръка вадеше белезниците си.

— Излизай! Навън!

Мъжът сви ръце несъзнателно, но стана от мястото си и се остави да оковат ръцете му зад гърба.

Измъкнаха го навън и го поставиха на колене до предната гума на автобуса. Докато водачът го държеше на прицел, един от останалите полицаи го претърси и извади портфейла му.

Измъкна личната му карта и каза:

— Борис Крумов.

Бръкна отново в портфейла и извади шофьорска книжка.

— Пак Борис Крумов.

— Говорил е с непознат номер преди малко — обяви Банката, затваряйки телефона.

— Непознат? — наклони глава Валери.

— Да.

— Ами защо не го проверим тогава?

— Правим го — озъби му се младият мъж. — Отнема време.

Валери хвана ръбовете на бюрото си ги и стисна, докато кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Време? — попита тихо. — Нещо друго не може ли? Защото, разбираш ли, времето е точно онова, което ни липсва.

Иван го изгледа продължително, но не отговори.

— Не се дразнете — каза Стоян. — Никой не е виновен. Слязъл е на изхода на града, нямаше как да знаем. Ще го намерим отново.

— Какво стана с онази секретарка?

— Не е тя. Под наблюдение е. Не се е свързвала повече с него.

— Ас Цанков?

— Продължават, но върви трудно. Мълчи или говори глупости.

— Трябваше да съм там — промърмори под носа си Валери и затвори очи.

Новият провал сякаш изсмука и последната капка сила, която му бе останала. Не само че изтърваха заподозрения, а сега щеше да се наложи да дава обяснения защо полицейски екипи са спрели автобус и са малтретирали пътниците. Нямаше да му се размине току-така.

Чу, че телефонът звънна, но не отвори очи. Иван зададе няколко кратки въпроса и затвори.

— На Златанов е. Номерът, който го е потърсил. Малко след като са напуснали автогарата в Стара Загора.

Валери рязко отвори очи.

— Откъде е звънял?

— Не знаят. Могат да определят само приблизително, защото покритието е от една клетка — отговори Иван. — Някъде около Велико Търново.

— В Арбанаси?

— Не. На десетина километра оттам. Покрива едно село и няколко махали.

— Затова не са го арестували — изправи гръб Валери. — Изобщо не е ходил у тях. Или е видял да задържат Цанков и се е измъкнал.

— Има и още нещо — продължи Ванката.

— Казвай.

— Русев отново се движи.

— Накъде?

— Ами… На север най-общо. Сякаш се е насочил към проходите.

— Можеш ли да направиш сверка колко време, след като Златанов го е потърсил, Русев е слязъл от автобуса?

— Разбира се — кимна младият мъж и попита: — Мислиш, че отива при него?

— Да.

— Възможно е. Даже много е възможно — каза Стоян. — Ако се вярва на показанията на Георгиев и Казакова, онези са забъркани в убийството на професор Николов. Убитият Калев е човек на Златанов, а имаме свидетел, който разпозна Русев като вероятен извършител. Нормално е да търсят изход съвместно.

Петков разтри слепоочията си.

— Там отива. И това е единственият ни шанс да ги заловим.

— Но не знаем къде е Златанов. Да направим нова засада на входа на града?

Валери рязко пусна ръцете си.