Радко Пенев - Ритуалът

Мъжете го гледаха с недоумение. Никой досега не се бе осмелявал да им противоречи.

— Вече се издънихте веднъж — продължи Петков, изстрелвайки думите. — Този човек е опасен и имам всички основания да вярвам, че е възможно да извърши ново убийство. Дори повече от едно. Въоръжен е, проверих вече — пистолетът му е у него.

— Не си позволявай толкова… — започна онзи с топчестото лице, слагайки ръце на кръста си.

— Ванка, чакай — гласът на другия полицай бе тих, но колегата му спря по средата на изречението. Възрастният мъж гледаше замислено в обувките си, докато разсеяно бършеше очилата си. След това ги постави на носа си, внимателно нагласяйки рамките зад ушите, вдигна поглед и направи крачка към Валери.

— Може и да имате право. Нека да оставим формалностите — каза и протегна ръка към Валери. — Аз съм Стоян. — Посочи колегата си и допълни: — А това е Иван. Нека да седнем и да поговорим.

Петков пое ръката му и я разтърси, без да отстъпва от вратата.

— Добре, хубаво. Имате си малки имена.

Възрастният мъж се върна обратно и седна на канапето.

По-младият му колега застана прав до него, гледайки намръщено, все още с ръце на кръста.

— Прав си — каза кратко той. — Не трябва да те държим встрани. Нека да помислим заедно.

Петков се отпусна, пое дълбоко дъх и пристъпи една крачка напред.

— За да се измъкнем от тази каша, е необходимо да работим съвместно — добави Стоян.

— Тази каша вие я забъркахте. Изобщо не ме намесвайте в нея.

Иван се размърда нервно, но не каза нищо. Валери продължи, без да му обръща внимание.

— Аз само искам да не оплескате още нещо и да ми провалите разследването. Русев е полицай, човек от системата, който е наясно с механизмите, които я движат. Знае всеки наш ход, всички празнини. Последното нещо, от което имаме нужда, е да протакаме и да умуваме. Така ще му осигурим време да се покрие. Или — почука по дървения плот на бюрото си — не дай боже, да извърши още убийства.

Стоян кимна.

— Добре, разбирам. Имаш право. Ние също искаме това да се разреши възможно най-бързо.

— Затова мисля, че всъщност вие можете да ми помогнете.

Предложението накара пълничкия полицай от „Вътрешна сигурност“ да зяпне от изненада.

Валери продължи, набрал инерция.

— Помислете. Русев върви към засадата, без да подозира нищо. С никого не е говорил, нито е имал някакъв контакт. Телефонът му звъни, разговаря по него и какво е следващото нещо, което прави? — Погледът му обходи лицата на двамата мъже. — Изнася се. Това прави.

— Да — съгласи се Стоян. — Предупредиха го. Това е ясно.

— И какво следва? — попита Валери. — След като знаем, че някой е бил наясно с операцията.

— Какво? — попита Иван.

— Търсим кой е той — отговори му по-възрастният полицай.

Валери придърпа стола, на който предния ден бе седял доктор Генчев, и седна срещу тях.

— Ето къде вие можете да помогнете.

— Искаш да проверим разговорите.

— Да — кимна Петков. — И да наредите проследяване с подслушване. Знаете, че на мен би ми отнело дни.

Боряна се огледа от глава до пети в голямото огледало пред банята. Въпреки усилията дрехите ѝ бяха целите в мътни петна, а спортните обувки изглеждаха захабени. Ръцете ѝ бяха покрити с драскотини. Студените компреси, които снощи Петър настоя да сложи върху отоците, бяха свършили работа, но синините сякаш бяха придобили по-наситен цвят. Пусна косата си покрай лицето, но ефект почти нямаше.

Въздъхна леко и прекара длани по късите панталони. След това отвори вратата и излезе от стаята.

Във фоайето нямаше никого освен слаба жена на средна възраст зад щанда на рецепцията. Тя я изгледа от горе до долу, намръщи се и отклони поглед обратно към списанието, което четеше. Беше същата, която я посрещна, когато се регистрира през нощта.

Боряна се приближи и поздрави:

— Добро утро.

— Добро да е — отвърна жената, без да вдига поглед. — Закуската вече свърши.

— Няма проблем. Имате ли интернет в хотела?

— Имаме.

— А къде мога да го използвам?

— Нямате ли лаптоп? — погледна я накрая жената. — Имаме безжична връзка. Безплатно е за гости на хотела.

— Не, не го нося — отвърна Боряна. — Нямате ли някой компютър, който мога да ползвам?

Лелката хвърли поглед към празното фоайе, вдигна рамене и отговори.

— Предполагам, че можеш да ползваш служебния. Никой не се е засилил да се регистрира.

Отмести се встрани и отвори вратичка в плота.

— Заповядай, ей го къде е.