Радко Пенев - Ритуалът

Нямаше как да е другояче, след като всички те произлизаха и се контролираха от един общ център.

Множеството кръгове и подгрупи, тайни в тайните, правеха невъзможно за външен човек дори да заподозре за истинската цел на организацията. Подобно на люспите на лук, братствата обвиваха истинската същност на ядрото и го пазеха далеч от любопитни очи. Огромната маса редови членове във всяка отделна организация, независимо от нейната ориентация, дори не подозираше истинската си принадлежност и можеше да бъде ефективно манипулирана. Йерархията на ядрото не бе обвързана с йерархията на никое друго тайно общество. Така теоретично всеки новопостъпил в братство можеше да бъде призован в най-вътрешния кръг. Там, където истината изпепеляваше лицемерната идея на световния ред. Обикновено обаче това не се случваше. На върха на различните братства, които съставяха организацията, заставаха хора от ядрото, които можеха координирано да контролират редовите членове. Самият той бе почетен масон от най-висока степен, както и носител на златната роза от ордена на розенкройцерите, и не намираше никакво противоречие между мистицизма и окултизма, които двете общества изповядваха. Съществуваха места по света, където те дори се смесваха в противоречива на пръв поглед, но неразделима симбиоза. Децентрализацията и отдалечените, преплетени кръгове се бяха наложили през дългите векове на преследване и изтребление в стремеж за оцеляване.

Всичко, през което бе преминал, целият му целенасочен живот не бе напразен. Имаше цел и той я изпълни.

— На мен самия ми е трудно да го осъзная — каза накрая, измъквайки се от мислите си. — Предполагам, че самата съдба ми е помогнала.

Мъжът до него кимна.

— Съдбата не помага на слабите. Само силните могат да оформят събитията в своя полза.

Прикритият комплимент накара Виктор да се усмихне.

— Винаги е било така — продължи мъжът. — Затова сме тук и сега. Ако първите бяха проявили слабост, заветът на Брен щеше да се изгуби завинаги, обричайки човечеството на мрак и гибел.

„Първите — помисли Виктор. — Мистичните мъже, които са поставили началото на търсенето на изгубените артефакти.“

— Първите и последните — тихо каза той.

— Последните? — Спътникът му обърна глава към него. В очите му се четеше интерес, но и лека насмешка. — Не съществуват последни неща, Виктор. Ние сме част от кръговрат, който ще се изпълни още безброй пъти. Така е предопределено. Можем да се считаме за късметлии, че точно при нас един от циклите завършва и започва нов.

Късметът не съществуваше, това бе добре известно и на двамата. Думите на предводителя бяха неприкрит укор и той го усети. Бе позволил да изрази задоволство, нещо повече от удовлетворение от свършеното. Онази част от личността му, която задържеше духа му в света на непросветените, неусетно си бе пробила път към съзнанието му. Може би динамиката на последните дни и принудителното общуване с незрящите бяха разхлабили самоконтрола му. Не можеше да го допусне. Трябваше да е изчистен от всичко, което би могло да попречи на досега с божественото.

Мъжът до него се намести в седалката.

— Изненадваща е безпросветната слепота, която цари по тези земи. Под нозете на местните лежат тайни, вплетени в самата тъкан на вселената, а те нехайно ги пренебрегват, вкопчени в съществуването си.

Смяната на темата му помогна да се отърси от неприятното усещане.

— Така е — съгласи се той. — Цяло чудо е, че нищо не е било погубено.

— Не съществуват чудеса, Виктор — въздъхна старецът. — Не вярвам, че изобщо е възможно някаква част от ритуала да бъде безвъзвратно изгубена. Силите, които бдят над него, се грижат да е така. — Обърна глава към Виктор и леко се наведе напред. — Същите сили те подкрепяха по пътя. Помагали са на безброй хора още от първия момент, когато съдовете са били пръснати по земята, а просветителите — низвергнати. Помагат и на цялото човечество, макар то да тъне в заблуда. Самите ние сме проводникът на тази мощ. — Той се облегна обратно на седалката и скръсти ръце в скута си. — Още от зората на времето е било така. Брен е само един от много.

Думите на предводителя се забиха в съзнанието на Виктор като нажежен шиш. Възможно ли бе да имаше още пластове, за които да не знае?

Организацията бе стара. Толкова стара, че никой не бе сигурен кога е била създадена. Виктор подозираше, че съществува още от момента на последното посвещение, макар и тогава да не е била нищо повече от група зле организирани търсачи, обединени от обща цел. Малобройно общество, първообраз на ядрото, отдадено на възстановяването на ритуал, захвърлен сред сенките на историята. Малцината посветени знаеха, че е създадена от келтския предводител Брен по време на похода му по тези земи. А сега предводителят му, наследникът на Брен, намекваше, че е имало и други преди него. Колко назад се криеше началото? Когато Ото подхвърли, че знае повече от него по този въпрос, той изпита моментно любопитство, но усещането бързо отмина. Точният момент не можеше да бъде по-важен от целите. Ядрото заедно със сложната организация по защитата му бе оцеляло хилядолетия. Това не беше случайност. Сложно, многопластово общество, чието начало се губеше назад във вековете. Съвсем скоро то щеше да изпълни предназначението си точно както и той бе изпълнил своето.