Радко Пенев - Ритуалът

— Далеч ли е? — прекъсна мислите му мъжът.

Отне му няколко секунди, докато разбере за какво го пита.

— Около четири часа с колата. След това трябва да продължим пеша.

Старецът наведе глава и притихна.

Виктор предположи, че двучасовият преход по пресечения терен, който щеше да ги отведе до крайната им цел, го притеснява. Самият той се бе затруднил на места по стръмните склонове. Погледна часовника си и видя, че приближаваше обед. Имаха достатъчно време, предводителят можеше да спира и да почива колкото е необходимо.

Боряна отвори очи отведнъж, сякаш нещо я бе стреснало. Фрагментираните образи от съня все още бяха пред очите ѝ. Усещането за тъмно, затворено пространство, в което долавяше невидимото присъствие на нещо зло, я накара да потръпне. Лежа притихнала няколко секунди, докато се опитваше да си припомни къде се намира. Бавно възстанови събитията от снощи. Надигна се на лакът и се огледа.

Слънцето се бе издигнало над планините и отпечатваше блестящи правоъгълници по стените.

На пода до леглото — там, където въпреки протестите ѝ бе легнал Петър — се въргаляше смачкано одеяло. От младия мъж нямаше и следа.

Тя провеси босите си крака през ръба и хвана главата си в ръце. Разтри очите си в опит да прогони остатъците от съня. Имаше нужда от силно кафе. Надяваше се Петър скоро да се върне с голяма димяща чаша.

Бяха спали едва няколко часа. Усещаше се замаяна и уморена. Петър не трябваше да излиза сам. Щом тя се усещаше като разглобена, един дявол знае как се чувстваше той. Всеки, който го видеше, щеше да запомни подутината от превръзката и скованите му движения. Не биваше да поема този риск.

Изправи се и се приближи до прозореца. От паркинга под нея долетяха гласовете на младо семейство, което явно се канеше да тръгне на поход. Млада жена безуспешно се опитваше да накара две момчета да седнат на местата си в колата. Боряна разсеяно хвърли поглед към редицата паркирани автомобили. Стройната линия се нарушаваше от две празни места.

Едното от тях бе точно онова, на което снощи Петър бе паркирал тъмносиния форд.

Дъхът ѝ спря. Отдръпна се назад и огледа стаята. Ако не беше смачканото одеяло на земята, нищо не би издало, че в стаята е имало и друг човек. Едва тогава забеляза малкия, сгънат на две лист, поставен под огледалото.

Взе го с трепереща ръка и седна на ръба на леглото. Когато го отвори, от него се изсипаха няколко банкноти. Тя не им обърна внимание, вперила поглед в краткия текст. Почеркът бе онзи, който помнеше от ученическите им години — равен, с лек обратен наклон.

Не се показвай навън. Взимам колата, но въпреки това има някакъв шанс да те разпознаят. Довечера всичко ще свърши по един или друг начин.

Ако не се върна до сутринта, опитай се да напуснеш страната.

P.S. Съжалявам, че изобщо те забърках в това.

Телефонът бе оставен на вибрация, затова Виктор първо видя как екранът светна, а след това чу приглушеното трептене. Разпозна номера и обмисли за миг дали да приеме разговора. След това премести дясната си ръка от скоростния лост и вдигна телефона до ухото си.

— Да? — каза кратко.

Отсреща долетя само мълчание. Сякаш човекът изобщо не очакваше да му вдигнат.

— Слушам те — добави спокойно Виктор.

— Аз… — започна накрая Златанов — всичко наред ли е?

— Да, съвсем. Ти защо се интересуваш?

— Исках… Исках да видя дали всичко е наред.

Възрастният мъж се изсмя кратко.

— Сериозно? И нищо друго?

— Имам нужда от помощта ти — каза направо иманярят. Гласът му звучеше напрегнато, почти на ръба на паниката. — Мисля, че полицията ме преследва.

— Нима? — с насмешка попита Виктор. — Останах с впечатлението, че взе решение да се оправяш сам.

— Не, не е така… — заоправдава се иманярят. — Аз…

— Всъщност вече два пъти ми показа, че нямаш нужда от мен — прекъсна го мъжът. — Първият път бе, когато реши да ме изнудваш, а вторият — когато ме изостави в онази пещера.

— Ама не, аз… — отново започна Славея.

— Даже — продължи Виктор, сякаш не го чува — спомням си и още един случай. Когато по чиста случайност не свърших на дъното на пропастта под онзи връх. Сещаш ли се?

Златанов мълчеше.

— Виждам, че се сещаш.

— Но полицията…

— Какво за нея?

Иманярят се поколеба за миг, а после на един дъх каза:

— Ако ме хванат, ще стигнат до теб.

Звучеше отчаяно.

— Сигурен ли си? — попита през усмивка Виктор. — Какво би могъл да им предложиш?