Радко Пенев - Ритуалът

Обърна глава към пътя и остави мислите си да се върнат в миналото.

Когато преди четиридесет и шест години класната му го отдели от другите парцаливи хлапета в класа и го поведе към странния мъж, говорещ почти неразбираем български, той разбра, че с досегашния му живот е свършено. Човекът се усмихваше, но топлите му кафяви очи го пронизваха, достигайки до най-тъмните кътчета на душата му. Странно, но тогава не усети страх, нито дори безпокойство. Напротив, изгаряше от любопитство да разбере защо този човек се интересува от него. Твърде малък бе загубил родителите си, без да запази никакъв спомен за тях, и това донякъде можеше да обясни реакцията му. Искаше да види какво следва, искаше да му се случи нещо вълнуващо. Човекът му зададе няколко въпроса и той дори не помисли да излъже. Мъжът не се интересуваше толкова от отличните му оценки, колкото от живота му. Пита го за приятелите му и за любимите му игри. Тогава въпросите нямаха никакъв смисъл, но сега Виктор разбираше, че успешно е преминал тест, дори шансът за който бе даван твърде рядко.

Животът му наистина се промени. Не по начина, по който очакваше, но се промени. Никога повече не видя онзи човек, но беше сигурен, че точно той стоеше зад преместването в друго училище, далеч от родното му място. Живееше при хора, с които никога не успя да постигне близост, но той и не търсеше такава. Приемните му родители не възразяваха срещу редките детински изблици, но се стараеха да ги ограничат до минимум. Даваха му всичко, от което имаше нужда, с изключение на топлина и емоция. Насочи енергията си в учението и накрая завърши първи по успех.

Времето минаваше без сътресения и той започна да свиква с новата среда. Убеждаваше се, че води нормален живот. Тогава го преместиха в столично училище, където започна усилено да изучава съвременни и древни езици. Историята заемаше централно място сред останалите предмети. Древните светове го заплениха и това отново се отрази в успеха му.

Когато се наложи да кандидатства в университет, дойде голямата изненада. Вече можеше да предположи как точно се бе случило, но тогава, по времето на строгите ограничения на комунистическия режим, знаеше, че е невъзможно младежи без специални протекции да посещават чуждестранни университети. Пратиха го в Лондон, за да продължи обучението си с помощта на щедра стипендия.

Замина с желание и любопитство. Не съжаляваше за нищо, което остави след себе си. През годините на усилен труд не бе създал приятелства, нито една емоционална връзка, която можеше да ограничи избора му. Разбираше, че животът с хората, които се бяха грижили за него, не бе случайност. Точно те го бяха превърнали в аналитична и амбициозна машина с невероятен интелект, която възприемаше останалите хора по два начина — като пречка или като възможност.

В Лондон всичко стана различно. Там за първи път се сблъска с хора, които имаха потенциала да го превъзхождат. Вместо да се обезсърчи, амбицията го издърпа напред и го накара отново да се открои с постиженията си.

Още нещо се случи на първата година от следването му. Тогава за пръв път се докосна до тайните, които отдавна подозираше, че съществуват зад удобната уредба на света. След това нищо вече не беше същото. Съзнанието му задаваше въпроси и търсеше отговори, а амбицията го тласкаше да ги намира на всяка цена. Запозна се с приятен млад мъж на неговата възраст, който го въведе в обществото на розенкройцерите.

Получи първото от дванадесетте писма в един студен януарски ден, приканващо и налагащо ограничения. Едно след друго той получи всички писма и бе приет в обществото. Не му бе трудно да следва указанията и да изчисти личността си от онези неща, които братята му наричаха липика. Едва тогава осъзна пълното значение на възпитанието, което получи при онова странно семейство. Съсредоточеността и любопитството му помогнаха да развие пълния си потенциал. Само след четири години бе достигнал нивата, които се отъждествяваха с разцъфналата златна роза. Мистичното учение бе завладяло съществото му и животът му се промени. И все пак имаше още въпроси. Дуалистичният противовес на мистичните срещу земните сили го озадачаваше. Ограниченията, наложени от окултизма, му изглеждаха твърде категорични, за да може да ги приеме безусловно.

За да разбере и земните сили, бе приет в масонска ложа. За разлика от много други места по света ложите във Великобритания не бяха забулени в тайна и всеки имаше достъп. Членовете можеха свободно да изразяват принадлежността си към тайното братство. Само че всичко това бе привидно. Завеса, върху която се проектираха избледнели образи на случващото се в сенките. Зад стените се разиграваха комбинации, които бяха предизвикателство дори за неговия интелект. Множеството нива на посвещение, преследващи етапно развитие на духа, всъщност действаха като интелектуален наркотик за масовите членове. Онези, които не бяха достойни да бъдат допуснати до същинските цели на братството. Когато се изкачи по йерархията, той с известна изненада установи, че много от тайните общества по света всъщност споделят едни и същи разбирания и стремежи и са само отделни сегменти от нещо по-голямо, подобно на широка спирала, затваряща се в микроскопична точка.