Радко Пенев - Ритуалът

— Идва.

Мъжете се изправиха пъргаво и се приближиха до него.

— Отвън ли е? — попита по-пълният.

— Да. Върви към входа.

Другият вдигна малко уоки-токи до устните си и каза:

— В готовност. Обектът влиза в сградата. Действате, когато влезе в канцеларията.

Виктор потропваше нервно по тавана на черната лимузина, докато очите му шареха из паркинга на втори терминал на летище София. Не забелязваше нищо подозрително. Естествено, нямаше от какво да се тревожи. Наложи се набързо да смени беемвето с мерцедес, но това не го затрудни. Никой не подозираше истинската му самоличност и нямаше как да го намерят. След като се измъкна от пещерата, проведе няколко телефонни разговора, които го увериха, че няма причини да спира точно сега. Не се случваше за пръв път.

Още малко оставаше. Съвсем малко. Тази нощ всичко щеше да приключи. Или да започне. Утрото щеше да посрещне един нов свят. Нов и различен. Свят, в който правилата щяха да са други.

Погледна към багажника на лимузината и лека тръпка премина през лицето му. Сякаш усещаше едва доловима вибрация, която проникваше през плътно затворения капак. Подобно на звук със свръхниска честота, вибрацията се долавяше с тялото вместо със слуха. Може би си въобразяваше, но откакто всички части на ритуалния набор се събраха на едно място, въздухът около тях сякаш вибрираше подобно на маранята над сгорещен асфалт и не позволяваше да фокусираш очите си.

Нарочно не влезе с останалите посрещачи. Нищо не можеше да го отдалечи от предметите. Дори присъствието на дискретната охрана, която го наблюдаваше от другия край на паркинга, не му даваше достатъчно спокойствие. Като че ли силата на ритуалните предмети преминаваше през него, без да ги докосва, владееше сетивата и ума му.

Никога не се бе чувствал по подобен начин. Всички усилия, пропилени съдби и стремежите на стотици братя през вековете се фокусираха в неговите ръце. Той завърши онова, което бе започнало преди повече от две хиляди години. Той, а не някой Друг.

Цветното множество на посрещаните се изсипваше през стъклените врати на терминала като зрънца пясък в пясъчен часовник, пръскайки се в различни посоки.

Погледът му следеше всички преминаващи, без да изпуска никого. Накрая съзря дребната фигура на онзи, когото очакваше. За разлика от забързаната тълпа той се движеше бавно, сякаш стъпките му причиняваха усилие. Облечен в светлобежово памучно сако и свободни бели панталони, които изглеждаха твърде големи за слабото му тяло, мъжът заслони с ръка очите си, за да ги предпази от ярката слънчева светлина. Голата му глава лъщеше под палещите лъчи. Сбръчканото му лице изглеждаше неестествено бледо под силното слънце. Виктор не знаеше на колко години е, но със сигурност бе по-възрастен от Ото. Човекът направи няколко колебливи крачки и спря до стъпалата. Подпря дръжката на лек куфар с колелца на бедрото си и се огледа. Погледът му премина по паркираните автомобили и се задържа върху черния мерцедес.

Виктор се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

Златанов се въртеше върху твърдото легло, неспособен да заспи.

Кофата се бавеше. Изпрати го да вземе чифт чисти дрехи и малко храна от имението и бе съвсем ясен, когато му каза да не ходи никъде другаде. Трябваше да се е върнал преди два часа.

Самотата го изнервяше.

Малката невзрачна къщичка, в която се скриха, след като се върнаха от онова проклето място, бе мръсна и запусната. Беше останала като наследство в семейството на Кофата след смъртта на баба му, но никой не се грижеше за нея. Младежът я посещаваше от дъжд на вятър и не си даваше труд да създаде дори елементарни удобства. От ниския таван висяха паяжини, миришеше на мухъл и изгнило дърво, но Златанов сякаш не го забелязваше.

Искаше му се да бе постъпил другояче, но не можа да се противопостави на ужаса, който зловещият кикот предизвика в него. Дори навън, под яркото слънце, сърцето му не спря да блъска в гърдите му. Страхуваше се от реакцията на Виктор, но нищо не можеше да го накара да се върне отново вътре.

Стоеше пред входа, задъхан и треперещ, когато чу приглушените звуци на изстрелите. Един, два, а после още няколко последователни тътена се измъкнаха от дълбоката паст на пещерата.

Прекалено много. Излишно много. Нещо не беше наред.

Кофата го погледна с разширени очи, без да каже нищо. Каквото и да се случваше вътре, то не се развиваше по план.

Нещата, които не се развиваха по план, бяха неконтролируеми. А когато не можеш да контролираш нещо, е по-добре да стоиш далеч от него. Възможно най-далеч и най-бързо. Това бе урок, който бе научил много отдавна.