Радко Пенев - Ритуалът

Стоян се наведе към Кофата и попита:

— Нали той също няма брат близнак?

Противно на очакванията пещерата се намираше под върха на самотно скално образувание, което се извисяваше над зелената покривка на гората. Неравните контури на скалите изпъкваха върху тъмнеещото небе подобно на сгърчените пръсти на каменен великан, канещ се да свие дланта си в юмрук. Входът ѝ представляваше овален отвор, разположен на няколко метра над пътеката. До него можеше да се стигне единствено по импровизирана дървена стълба от напречно заковани пръти.

Виктор свали раницата от раменете си и внимателно я постави до краката си. Предводителят изглеждаше напълно изтощен. Вееше си пред лицето с широкополата сламена шапка. Потта лъщеше по голото му теме и се стичаше по слепоочията му, оставяйки сивкави бразди по покритата с бял прах сбръчкана кожа. Задъхваше се, но дишането му бе накъсано, сякаш изпитваше болка при всеки дъх.

Височината бе едва няколко метра, но за да се преодолее, бе необходимо човек да е в отлична форма. Или поне да владее крайниците си достатъчно, за да се задържи върху сухите, излъскани от употреба пръчки. В състоянието, в което се намираше предводителят, това се оказваше непреодолима пречка.

Мъжът придърпа раницата до себе си и сложи ръка върху нея.

— Да поседнем, а? Да съберем сили преди последното изпитание.

Старецът поклати глава.

— Няма нужда. Ще си починем, докато се подготвяме.

Вдигна глава и огледа тъмните скали над главата си.

— По стълбата нагоре?

Виктор кимна.

Предводителят се приближи с немощни крачки до паянтовата конструкция и постави ръка върху нея. Сведе главата си, въздъхна едва чуто и повдигна крак.

— Изчакайте — каза Виктор. — Нека се кача пръв. По-удобно ще е, ако се наложи да ви изтегля.

Мъжът отстъпи встрани и Виктор можеше да се закълне, че различи проблясък на благодарност в очите му.

Метна раницата обратно на гърба си и се хвана за напречните пръти. Разтърси ги, за да се увери, че ще издържат общата тежест, и внимателно пое нагоре.

Здрачът преминаваше в тъмнина, но това не му пречеше.

Добра се до малка обла площадка само с няколко движения. Приближи се до елипсовидния вход на пещерата и надникна вътре.

Усещането трая само миг, но бе толкова наситено, че го накара да се задъха. Тялото му изтръпна, сякаш недоловима звукова вълна се изтръгна от предметите в раницата и проникна във всяка негова клетка, изпълвайки я с енергия. Мислите му препускаха, добили неподозирана контрастност и чистота.

Вътрешността на пещерата винаги го бе очаровала. Мястото излъчваше святост и мистичност. Знаците бяха навсякъде, стига човек да имаше способността да ги види. По стените проблясваше вода, която се стичаше до дъното и се събираше в малък, плитък басейн. Лека усмивка се появи върху устните му. Земната влага бе пред очите на всички посетители, но никой не се бе запитал откъде се появява тя на метри над земята, при това в напълно безводен район.

Зад ръба на площадката долетя тих стон.

Виктор се обърна назад и коленичи до ръба. Немощното тяло на възрастния мъж се бе отпуснало върху напречните пръти, неспособно да направи каквото и да било усилие.

Освободи ремъците на раницата и я свали от гърба си. Когато я подпря на ръба на процепа и отстъпи от нея, кристалната чистота на мислите му се замести от неудовлетворение и някакъв неосъзнат, първичен страх. Страх от възможността никога повече да не се докосне до мистичните предмети. Стисна зъби и обърна гръб. Нямаше за какво да се безпокои, щеше да се отдели на не повече от една крачка. Неприятното усещане отмина, но остана лека, едва доловима тревога.

Надвеси се над ръба и попита.

— Всичко наред ли е?

Голото теме на стареца бавно се повдигна.

— Да, доколкото това е възможно — долетя тихият отговор.

— Но мисля, че няма да се справя без помощта ти.

— Разбира се, ей сега идвам.

Виктор завъртя глава обратно и хвърли поглед съм самотната раница. След това решително се прехвърли през ръба и заслиза по стъпалата.

Когато автомобилът я остави на отбивката към пещерата, слънцето отдавна бе залязло и хълмовете наоколо бяха потънали в тъмнина. Наложи се доста упорито да отклони поканите на симпатичното семейство, което взе на стоп, да пренощува у тях. Обясни, че приятелят ѝ я чака в къмпинг близо до язовира и би се притеснил, ако се забави. Хората говореха с ясно доловим акцент и Боряна можеше да предположи, че българският не им е роден език. Гостоприемството и любезността им я учудиха с чистата и непосредствена човешка топлота и загриженост. На слизане жената тикна в ръцете ѝ торбичка, в която бе сложила няколко сочни праскови. За да почерпела приятеля си.