Джинн Райан - Игра на нерви

— Отиваме ли? — пита Иън.

Шегува се, нали? Колкото и да е забавно с него, няма да се държа като проститутка. Все пак Наблюдателите ни видяха как танцуваме, нали?

Разтърсвам косата си, за да се разхладя.

— Да си го запазим за после.

Той взима ръката ми и я целува.

— Добре.

Музиката се завръща с техно. Много романтично. Тай и Даниела започват, още преди да са влезли в стаята си. Изобщо не искам да гледам къде си пъха ръцете той.

Любопитна съм обаче как изглеждат самостоятелните сепарета, затова отивам в другия край на стаята и почуквам по една от спиралите. Отваря се врата, зад която се вижда достатъчно голямо помещение за малко легло и миниатюрно нощно шкафче. Е, като изключим всичко, събрано в единственото чекмедже на шкафчето. Отгоре свети мъждива лампа, разположена до огледало на тавана. Отмествам се, за да може и Иън да надникне. Той се засмива и казва, че може поне да подремнем. Ха! Като че ли бих могла да си легна до него и да заспя.

Мики и Джен се натискат и пъшкат, докато се препъват към другата стая. Преди да влязат, Джен се провиква към Самюъл:

— Искаш ли да се присъединиш?

Той като че ли обмисля предложението въпреки заплашителния поглед на Мики над рамото на Джен. В крайна сметка предпазливостта взима връх над похотта и той поклаща отрицателно глава. Момичетата свиват рамене и затварят вратата.

Тримата с Иън и Самюъл сядаме отново на подскачащите канапета. Самюъл вади телефона си и забожда поглед в него, все едно играе някаква игра. Разговорът с Иън явно го е оставил с впечатлението, че това е социално приемливо занимание за „купон“. Е, по-поносимо е, отколкото онова, което се случва на няколко крачки от нас. Аз отпускам глава на рамото на Иън и затварям очи с надеждата да подремна, докато другите играчи забавляват публиката с порно в реално време.

Екраните ни стряскат и на тях се появяват снимки на участниците като от полицейско досие с надпис: ЗРИТЕЛСКИ РЕЙТИНГ. Мамка му, моят е най-ниският — двайсет и два процента. На Самюъл е двайсет и четири, а Иън има цели шейсет и седем — явно фенките му гласуват. Мики и Тай водят с по над деветдесет процента, а Джен и Даниела са някъде по средата. Мнението на извратеняците, които ни гледат, не би трябвало да ме интересува, но бузите ми парят от обида.

Иън ме успокоява да не обръщам внимание. Лесно му е да го каже. След няколко минути вратите зад нас се отварят, но когато поглеждам, бързо се обръщам отново, надявайки се, че ще успея да залича образа на корема на Тай от съзнанието си. Другите се връщат по местата си, като оправят тениските си и бършат устните си с ръце. Смеят се и сочат рейтинга на екраните.

— След оспорвания вот на Наблюдателите наградата за най-добре оползотворени седем минути отива при Джен и Мики — оповестява Гай. — Браво, дами!

Обзалагам се, че това е първият и последен път, в който някой нарича Мики „дама“.

Главата на Гейл изскача на екрана до Гай.

— Добре, банда, развлекателната част приключи. Стигаме до най-хубавото: предизвикателствата за голямата награда, които всички трябва да изпълните, за да спечелите. — Тя повдига вежди. — Готови ли сте?

Някои действително отговарят с „да“, все едно на Гейл или организаторите на играта им пука.

Двамата водещи се навеждат напред и казват в един глас:

— От вас се иска само едно телефонно обаждане.

Телефонно обаждане ли? Изглежда невероятно първата ни задача за тези големи награди да е шега по телефона.

Гай свива рамене.

— Лесно е. Всеки от вас ще получи инструкции и ще има няколко минути за разговор. Кой иска да е първи?

Една секунда никой не реагира, после Даниела вдига ръка.

— Защо не? Обичам да си говоря по телефона.

Гейл се усмихва широко.

— Страхотно! Още петдесет долара за смелостта, Даниела! Ти трябва да се обадиш на бившето си гадже Марко. Да му кажеш, че във всички онези случаи, когато те е обвинявал, че му изневеряваш с брат му, всъщност е бил прав.

Тенът на Даниела губи част от блясъка си.

— Как… чакайте, дори да е било така, с Марко всичко приключи.

Лицето на Гейл добива строго изражение.

— Обади се, или всички губите големите награди.

Тай стисва Даниела през раменете. Не изглежда романтично. Очите й се стрелкат в различни посоки. Какво търси, изход за бягство ли? Когато става ясно, че няма да я изненадат с промяна в предизвикателството или отворена врата, за да се скрие под някоя от мръсните завивки, тя вади телефона си. Останалите подскачаме и се полюшваме на смахнатите дивани, превръщайки се поне за няколко минути в част от публиката. Жал ми е за нея, но отчасти съм любопитна да видя как ще протече разговорът. Божичко, какво ми става?