Джинн Райан - Игра на нерви

Когато момчетата минават покрай нас, едно от тях ни поглежда с разширени очи и ни разпознава, но вместо да ни издаде, за да спаси кожата си, само навежда глава. Ченгето също се заглежда, но отминава. Не смея да си поема въздух, докато стъпките им не заглъхват в далечината. Когато най-после го правя, усещам миризмата на Иън — като планина на лятна екскурзия. Вдъхвам отново уханието.

— Мисля, че успяхме — прошепва той.

— Не е за вярване.

Вдигам очи към лицето му, въпреки че едва различавам чертите му.

Той прокарва пръст по брадичката ми.

— Иън Джагър, а?

— Не искаш ли да бъдеш рок звезда?

— Там, на улицата, ти беше рок звездата.

Той ме притегля още по-близо до себе си, доколкото това е възможно.

Нима ще ме целуне? Почти не се познаваме. Но пък вече сме преживели заедно толкова опасности. Това все трябва да означава нещо. Освен това пази гърба ми. Това означава още повече. Е, може вниманието му да е само част от играта. Тръпките по гърба ми обаче са съвсем истински.

Той плъзва пръст от брадичката към устните ми и нежно проследява очертанията им. Стоим така, вдишваме се един друг и усещаме пулса си.

В сградата светва лампа и аз отскачам назад. Зад дебелата стъклена врата до нас се вижда малко фоайе с протрит диван и един ред пощенски кутии. Белокос мъж слиза с куцане по стълбите, като се подпира на резбования парапет.

— Междучасието свърши — казвам аз с разочарованието на второкласник, който трябва да се прибира в класната стая.

Слизаме на пръсти по стълбите, оглеждаме се внимателно в двете посоки, за да се уверим, че ченгето не е наблизо, и тръгваме към колата с преплетени пръсти. Когато вече сме вътре, заговаряме за моето предизвикателство.

— Мислиш ли, че ще се брои? — питам аз.

— Да, по дяволите. Предложението си е предложение, независимо дали идва от ченге.

Надявам се да е прав. Докато чакаме новини от ИГРА НА НЕРВИ, седим и се усмихваме един на друг. Трудно ми е повярвам, че по-рано тази вечер се цупех зад прашната завеса и гледах как най-добрата ми приятелка забива нож в гърба ми. А сега? Награди, забавление, евентуално пари. И най-вече убийствено привлекателно момче, което ме гледа като бонбон.

Обичам тази игра.

Иън пали двигателя и включва парното. Навън започва да вали. Дали момичетата на улицата носят чадъри или дъждът изобщо не фигурира в тяхната книга за оплаквания? Може би водата отмива вонята от клиентите им. Отпускам буза на седалката, доволна, че не се налага да тичам, да треперя или да преговарям с надървени възрастни мъже.

Иън заема същата поза като мен. Гледаме се, а лицата ни са на по-малко от педя разстояние.

— Докъде искаш да стигнеш?

За играта ли говори или за нещо повече? Въпреки че беше вълнуваща вечер, не горя от желание да се подлагам на следващото хрумване на авторите на предизвикателства в ИГРА НА НЕРВИ — те според мен са мазни типове, които са затворени в някаква стая и се тъпчат с хамбургери.

Вместо това от устата ми излиза:

— Трябва да съм си вкъщи чак в полунощ.

Той отмята кичур коса от челото ми.

— Можем добре да се позабавляваме следващите петдесет минути.

Вътрешностите ми се стопяват като пяна на лате. Петдесет прекрасни минути. А може би говори за играта?

— Звучи добре — казвам аз с надеждата той да се изясни.

Без да откъсва очи от моите, Иън съблича якето си и се приближава към мен. От тялото му лъха мамеща топлина. Прокарвам ръка по рамото му, смаяна от твърдото му излъчване, и още по-смаяна от факта, че посегнах да го докосна, без да се замисля. Може би играта по някакъв начин е променила инстинкта ми за самосъхранение. Барабаненето на дъжда по покрива на колата ме изпълва с тръпнещо усещане като под топла завивка. Хубаво е да съм с Иън в това уютно местенце. Много даже.

И разбира се, това е моментът, в който от телефоните ни гръмва тромпетна музика. Главата ми едва не се удря в тавана. Никога не съм предполагала, че тази детинска мелодия може да ми липсва. Отварям телефона си, не — защото ме интересува какво ще видя, а за да спра звука. Съобщението от ИГРА НА НЕРВИ е пълно с удивителни знаци.

— Мили боже! — възкликва Иън, докато аз чета.

И аз си мисля същото. Не само че съм спечелила нов телефон, но публиката ни е нараснала със седем хиляди Наблюдатели, което се равнява на хиляда и четиристотин долара допълнително. Усещам как ми прималява.

Освен това вече са разрешени входящите съобщения. Имам по една дузина от Лив и Юли, изразяващи първо съболезнования (МАТЮ ИЗГУБИ), после удивление (ТОВА НАСТИНАЛИ СИ ТИ?) и накрая поздравления (НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!!!).