Джинн Райан - Игра на нерви

Посочвам към другата страна на улицата.

— Ако наистина искате да помогнете на някого, там има две момичета — Тифани и Амброзия, на които можете да бъдете много полезен. Но техният приятел изглежда опасен, така че внимавайте.

Отдалечавам се, хванала Иън за ръката, докато не стигаме до следващата пресечка. Мъжът гледа известно време след нас и накрая потегля.

Иън поклаща глава.

— Тук има всякакви луди.

— Той не изглеждаше луд. Надявам се да не съм го пратила в зъбите на акулата.

Потривам слепоочия, като се чудя дали съм постъпила благородно или идиотски.

Иън ме хваща за раменете.

— Не носиш отговорност за никого тук, освен за себе си, а ако желаеш, и за мен.

Жалко, че момичето с капсите тръгна с типа с веждите. На нея щеше да й дойде добре малко надежда. Още веднъж се благодаря, че за мен това е само игра. Което ме подсеща защо съм тук.

— Май е време да се връщаме към предизвикателството — казвам.

Иън ми смигва.

— Да, можем да спасим света, след като спечелим наградите си.

Той се отдалечава и пак оставам сама. Заглеждам се в Наблюдателите на другия тротоар. Иска ми се да можех да зърна Томи, макар че той каза, че ще се запише само за онлайн наблюдение. Дали още ме търси или се е прибрал вкъщи, изпълнен с отвращение?

Разхождам се напред-назад, докато Иън се опитва да привлече някой мъж. Спират още няколко коли, но все едно и също — искам прекалено много. Когато и четвъртата кола в рамките на десет минути изръмжава и отминава, няма как да не се почувствам отхвърлена, въпреки че те са нещастниците, на които се налага да си плащат, за да си намерят жена.

След още един пазарлък до мен спира „Форд Таурус“.

Аз въздъхвам и чакам преговорите да започват.

Прозорецът отваря мъж с меки черти на лицето.

— Сама ли си?

Прехапвам устни.

— Засега.

— Аз също. Самотата е гадно нещо, а?

Кимвам. Разговорите с проститутки винаги ли са толкова тъпи?

Той потропва по вратата.

— Какво е нужно, за да променим положението?

— Сто долара.

Мъжът повдига вежди.

— Брей. И какво ще получа за толкова много пари?

Все още не ме е нарекъл алчна кучка и не си е тръгнал.

Това трябва да е добър знак.

Прокарвам пръст между гърдите си.

— Ти какво би искал?

Той се закисква и плъзва очи по тялото ми.

— Много.

Оглеждам се и улавям погледа на Иън, който минава покрай нас с изваден телефон. Обръщам се отново към мъжа в колата и се усмихвам, понеже виждам, че Иън е заел позиция.

— Значи се разбрахме? — трепкам аз с мигли. — Ще ми платиш сто долара?

— Каквото си поискам?

Устните му са плътни и лъскави — изглежда често ги облизва.

— М-хм.

От прозореца се протяга космата ръка и посяга да погали полата ми. Едва се сдържам да не повърна.

Той натиска копчето за отключване на пътническата врата.

— Значи се разбрахме. Хайде, качвай се!

Мъжът се навежда да махне някаква кутия от седалката. В този миг виждам как нещо проблясва в джоба на гърдите му. Божичко, значка ли е?

— Слушайте, господине, аз само се шегувах. Прощавайте за недоразумението. — После се втурвам към Иън и крещя: — Бягай!

Зад нас се трясва врата.

— Върни се тук! Стой на място!

Тълпата от другата страна на улицата избухва във викове. Тичаме натам, избягвайки колите. Момчетата от братството се превиват от смях, а другите държат телефоните си. Този път обаче няма да ни защитят. С Иън се насочваме на юг, без да спираме. Съмнявам се, че някой от Наблюдателите ще излезе толкова глупав да ни последва. Не и докато след нас тича ченге с размахан пистолет.

Свиваме зад втория ъгъл. Краката ме болят. Плоските балеринки не са най-удобното нещо за сводовете на стъпалата.

— Не съм сигурна, че мога да поддържам това темпо до колата — казвам аз задъхано.

Три врати по-надолу виждаме ниша и Иън ме дръпва в нея. Аз инстинктивно притаявам дъх, защото си представям как вони такова място, на което очевидно нощуват бездомници. Въпреки застоялия въздух обаче, миризмата я няма. Сгушваме се в сенките и Иън се долепя до стената, като ме държи в прегръдките си. Половин минута по-късно чуваме приближаващи се стъпки и пуфтенето на ченгето, което псува под носа си. Зад него вървят две момчета в спортни якета, които се кискат и го снимат. Явно все пак някой е бил достатъчно тъп да ни последва.

Сърцето на Иън бие силно в бузата ми. Нито един от двама ни не помръдва и мускулче.

— Елате тук! — извиква ченгето на момчетата.

По стъпките им разбирам, че се подчиняват и даже смехът им секва. Той взима телефоните им, вероятно с надеждата да изтрие кадрите, преди да са ги качили в мрежата. Твърде късно, пич.