Джинн Райан - Игра на нерви

Стигам до следващата пресечка, обръщам се и тръгвам бавно към Иън. Той си говори нещо с мъжете на опашката и сочи към мен. Имам си собствен сводник. Потенциалните ми клиенти — тоест тези, които се мислят за такива — ме зяпат, мляскат с устни, но поклащат глава. Какъв е проблемът им? Може би отдалеч ме взимат, за кльощава дрога, която носи дълги ръкави, за да скрие следите от иглите. Или пък дрехите и обувките им подсказват, че всъщност не съм от тази професия. Явно ще трябва да ги убедя. Пфу. Коремът ми се свива на топка, която сякаш никога няма да се отпусне, но въпреки това се насочвам към тях. За щастие Наблюдателите проявяват достатъчно здрав разум, за да млъкнат.

Колкото повече се приближавам към пийпшоуто, толкова по-ясно долавям кисела миризма като от зелева супа. С ужас установявам, че идва от мъжете. Иън е избрал най-смърдящите извратеняци на улицата.

Той ми махва с ръка.

— Ела насам, Рокси.

Рокси? Това име ли е изобщо?

— Окей, Стоун.

Той ме хваща за китката, все едно съм негова собственост.

— Тези мъже не вярват, че си струваш парите.

— Може и да са прави. Първа вечер ми е и съм доста нервна.

Един тип с провиснали бузи се ухилва насреща ми.

— Досега не си ли го правила? Това обяснява странните ти дрехи.

Странни ли? Първо се чувствам обидена, след това поласкана. Та кой би желал да изглежда на място тук?

— Друго не можех да си позволя. Хубавите дрехи са ужасно скъпи — подсмърквам аз, забола поглед в жалките си непроститутски балеринки. В далечината се чува вой на сирена.

Онзи се чеше под мишницата.

— Ще ти дам петдесет, но повече нямам, а и то е повече, отколкото обикновено взимат момичетата наоколо.

Вдигам печални очи към Иън.

— Не съм сигурна, че мога да го направя, въпреки че мама много се нуждае от тази операция. Трябва ми малко въздух.

Последното си е чистата истина. Ако не се махна от тази миризма, ще припадна.

— Разбира се, сестричке.

Иън ме потупва по главата и подновява преговорите с мъжете, също като добър брат. Аз отново тръгвам по бордюра.

Разминавам се с няколко двойки с едни и същи реакции: полуусмивки и бързо отместени погледи от момчетата, презрително сумтене и зяпане от момичетата. Не разбират ли, че съм една от тях? По дяволите, последното момиче, което ми се намръщи, носеше същата тениска като моята.

Не мога да го приемам лично. Играя роля, която няма нищо общо с истинския живот. Усмихвам се принудено на следващата двойка и оставам шокирана, когато ми отвръщат по същия начин. После момчето се втурва към мен и ме прегръща.

— Ей! — Аз се опитвам да се измъкна.

Момичето ни снима, докато приятелят й ме дърпа за опашките и шепне:

— Справяш се страхотно, Вий.

Плясвам го.

— Долу ръцете, урод такъв.

Иън дотичва и го заплашва, но двамата с гаджето му само се разсмиват и избягват обратно, откъдето са дошли. Иън се кани да хукне след тях, но аз го спирам.

— Остави ги — поемам си дълбоко въздух аз. — Трябва да се фокусираме върху предизвикателството.

Той като че ли се разкъсва, но след няколко секунди размисъл се вслушва в мен.

— Ако видиш други дебнещи Наблюдатели, викай!

Съгласявам се и се залавям отново за работа. След няколко минути една кола намалява ход и спира до мен. Вътре седи мъж на средна възраст с рунтави вежди.

— Много малка ми изглеждаш, за да се разхождаш тук сама — ухилва се той. — Май трепериш.

— Достатъчно голяма съм. И просто ми е студено.

— Колата ми има седалки с отопление. Мога да те повозя.

Стоя и чакам да продължи. Дано някой да снима. Бих се пробвала със собствената си камера, но ме е страх, че ще го подплаша.

Той потупва волана в такт с диското, което свири вътре.

— Е, идваш ли?

— Хм, сладък си, но…

Иън минава покрай нас, скръстил ръце пред гърдите си, за да може да държи камерата, без да личи, че снима. Застава зад колата. Надявам се, че минувачите ще го вземат за сводник, който се оглежда за момичето си.

Мъжът в колата като че ли не го забелязва. Потрива буза.

— Трябват ли ти пари за храна? Може да ти помогна.

— Да, гладна съм — отговарям провлачено аз.

Той се ухилва.

— Колко ядеш?

Иска ми се да го замеря с нещо, но успявам да се овладея.

— Много.

Той се смее.

— Малко момиче, голям апетит. Като за двайсет долара? Поглеждам го с разширени очи.

— По-скоро пет пъти по толкова.

Усмивката му изчезва.

— Ти май си едно алчно дребосъче?

Прокарвам ръка по талията си.

— Не, само момиче, което е готово да поработи много добре.