Джеффри Дивер - Обект № 522

— Хенри е на девет, а дъщеря ни Медоу — на шест.

— Медоу? — кой знае защо се изненада Сакс.

Джуди смутено се засмя:

— Освен това живеем в Джърси. Но няма нищо общо с телевизионното шоу. Не го бях гледала, преди тя да се роди.

Телевизионно шоу?

Джуди наруши краткото мълчание:

— Сигурно се чудиш защо се обадих на онзи полицай, за да потърся номера ти. Но преди това трябва да ти кажа, че Арт не знае за посещението ми тук.

— Не знае ли?

— Честно казано, аз също нямаше да се сетя. Бях страшно разстроена, не можех да спя, не можех да мисля разумно. Преди няколко дни обаче бях на свиждане на Арт в затвора и той каза: „Знам какво си мислиш, но не се обаждай на Линкълн. Това е някаква грешка. Сами ще се справим. Обещай ми, че няма да му се обаждаш." Не искаше да те притесняваме излишно… Нали го знаеш Арт. Толкова е добър, винаги мисли за другите.

Райм кимна.

— Колкото повече мислех обаче, толкова по-разумно ми се виждаше да го направя. Не искам да ходатайстваш или да правиш нещо нередно. Просто си помислих, че можеш да разпиташ тук-там, да кажеш мнението си.

Райм си представяше как ще посрещнат това в Голяма сграда. Като консултант криминолог работата му беше да разкрива истината, но големите шефове в полицията определено предпочитаха да помага за осъждането, а не за оправдаването на заподозрени.

— Прегледах някои от твоите изрезки…

— Какви изрезки?

— Арт води фамилен албум с изрезки от вестници. Има статии за твои разследвания. Няколко десетки. Постигнал си удивителни неща.

— О, аз само служа на обществото.

Най-сетне Джуди показа някаква непринудена емоция — усмихна се.

— Арт казва, че никога не би повярвал в скромността ти.

— Наистина ли?

— Да, защото самият ти никога не си вярвал в нея.

Сакс се изсмя.

Райм също се засмя, като се надяваше смехът му да прозвучи искрено. Изражението му изведнъж стана сериозно.

— Не знам колко ще успея да помогна. Разкажи какво е станало.

— Беше преди една седмица, в четвъртък. В четвъртък Арт винаги си тръгва рано от работа. Преди да се прибере вкъщи, прави дълъг крос в един парк. Обожава да тича.

Райм си спомняше десетки пъти, когато двете момчета, родени с разлика от няколко месеца, се бяха надбягвали по тротоарите или през жълтозелените нивя около родното им градче в Средния запад, как скакалците се разбягваха пред тях, как, когато спираха да си поемат дъх, по запотената им кожа накацваха мухи. Арт винаги изглеждаше в по-добра физическа форма, но Линкълн бе влязъл в скаутския отряд на училището. Братовчед му нямаше голямо желание да се запише.

Райм пропъди спомените и се съсредоточи върху разказа на Джуди:

— Тръгнал от работа в три и половина и отишъл да тича. Прибра се вкъщи около седем — седем и половина. Изглеждаше съвсем нормално, не се държеше необичайно. Изкъпа се. Вечеряхме. На другия ден обаче дойдоха полицаи, двама от Ню Йорк и един от Ню Джърси. Разпитваха го и претърсиха колата му. Намериха следи от кръв, не знам… — В гласа й прозвуча следа от шока, който беше изпитала онази мъчителна утрин. — Претърсиха къщата и взеха някои неща. После се върнаха и го арестуваха. За убийство. — Тя с мъка изрече думата.

— Какво точно твърдят, че е извършил? — попита Сакс.

— Твърдят, че е убил някаква жена и е откраднал някаква картина от дома й. — Джуди изпухтя презрително. — Откраднал картина. За какъв дявол? И убийство… Артър никога не е наранявал никого. Не е способен на такова нещо.

— Ами кръвта? Направиха ли изследване на ДНК?

— Да, направиха. И явно има съвпадение. Но при тези тестове стават грешки, нали?

— Понякога — отговори Райм, като си помисли: „Рядко, много рядко…"

— Или пък може истинският убиец да е оставил кръвта.

— Ами картината… Артър проявявал ли е интерес към нея?

Джуди се заигра с черно-белите пластмасови гривни на китката си.

— Работата е там, че навремето имахме картина от същия художник. Той я харесваше. Но когато остана без работа, се наложи да я продаде.

— Къде намериха картината?

— Не са я намерили.

— Откъде тогава знаят, че е била открадната?

— Имат свидетел. Видял някакъв мъж да я изнася от апартамента на жената около часа на убийството. Ох, това е някаква ужасна грешка. Съвпадения… Това трябва да е, странна последователност от съвпадения. — прегракнало изрече тя.

— Познавали ли са се?

— Отначало Артър каза, че не я е познавал, но после се сети, че може и да са се срещали. В една картинна галерия, която посещава от време на време. Не си спомня обаче да са се заговаряли.