Джеффри Дивер - Обект № 522

— Защото каза „моля".

— Много смешно. Днес си особено духовит.

— Старая се. — Болногледачът обаче се намръщи и явно забеляза нещо в изражението на Райм, защото добави по-меко: — Може би едно двойно.

— Едно двойно би било прекрасно — каза Линкълн с престорен британски акцент.

Болногледачът наля пълна чаша „Гленморанги" и нагласи сламката до устата на криминалиста.

— Ще ми направиш ли компания?

Том примигна изненадано. Засмя се:

— Може би друг път.

Райм се замисли, че може би това е първият път, когато кани болногледача си на чашка.

Криминалистът отпи от ароматната течност, като замислено гледаше джобния часовник. Спомни си бележката, която убиецът бе изпратил заедно с подаръка. Райм я знаеше наизуст.

Този джобен часовник е „Бреге". Той ми е любим. Произведен е в началото на XIX век и има рубинена цилиндрична котва, вечен календар и противоударен механизъм. Надявам се, че прозорчето с фазите на луната ще ви хареса в светлината на наскорошните ни приключения. В света има много малко часовници от този модел. Подарявам ви го в знак на уважение. Никой досега не ми е попречил да свърша работата си; вие сте най-способният ми противник. (Щях да кажа, че сте по-способен от мен, но това не е съвсем вярно. Все пак не успяхте да ме заловите.) Навивайте редовно часовника (но внимателно); той ще отмерва времето до следващата ни среща.

Един съвет: На ваше място бих се възползвал от всяка секунда, изминала от този момент.

„Способен си — мълчаливо се обърна Райм към убиеца. — Но и аз съм добър. Следващия път играта ще свърши."

Изведнъж нещо прекъсна мислите му. Той присви очи и премести погледа си от часовника към прозореца. Нещо навън привлече вниманието му.

Някакъв човек с обикновени градски дрехи стоеше на отсрещния тротоар. Райм се приближи с количката до прозореца и погледна навън. Отпи глътка уиски. Човекът стоеше до тъмно боядисана пейка пред каменната стена около Сентрал Парк. Държеше ръцете си в джобовете и гледаше къщата. Явно не забелязваше, че криминалистът го наблюдава през големия прозорец.

Беше братовчед му Артър Райм.

Той тръгна напред, почти пресече улицата. Но спря. Върна се на тротоара и седна на една от пейките срещу къщата, до жена с анцуг и слушалки на ушите, която пиеше вода от пластмасова бутилка. Артър извади някакво листче от джоба си, погледна го и пак го прибра. Отново се загледа към къщата.

„Странно — помисли си Райм. — Прилича на мен." При толкова години на приятелство и раздяла не си беше дал сметка.

Изведнъж по някаква причина думите на братовчед му отпреди едно десетилетие отново прозвучаха в главата му.

Опитал ли си изобщо да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти пo-умен от него? Когото все го няма, защото предпочита компанията на чичо си? Поне веднъж даде ли шанс на Теди?

Криминалистът извика:

— Том?

Никакъв отговор.

— Том!

— Какво има? Свърши ли уискито?

— Трябва ми нещо. От мазето.

— От мазето?

— Мисля, че ясно се изразих. Долу има няколко стари кашона. Надписани са „Илинойс".

— О, да. Всъщност, Линкълн, около трийсет са.

— Колкото и да са.

— Това не е „няколко".

— Искам да слезеш и да потърсиш нещо в тях.

— Какво?

— Парче бетон в малка пластмасова кутия. Около десет на десет сантиметра.

— Бетон ли?

— Искам да го подаря на някого.

— Нямам търпение да дойде Коледа да видя какво ще има в моя чорап. Кога искаш…

— Веднага. Моля.

Том въздъхна и излезе.

Райм продължи да наблюдава братовчед си, който още гледаше входната врата на къщата му. Не помръдваше.

Криминологът отпи още уиски.

Когато отново погледна, пейката беше празна.

Внезапното изчезване на братовчед му го разтревожи — и засегна. Той закара количката колкото можеше по-близо до прозореца.

Отново видя Артър — пресичаше улицата, пазейки се от колите. Вървеше към къщата.

Тишина. Дълго, дълго мълчание. Най-сетне звънецът иззвъня.

— Команда — заповяда бързо Райм на послушния компютър. — Отключи входната врата.

Goodlight — добра светлина (анг.) — Б. пр.

Отлично казано (лат.) — Б. пр.