Джеффри Дивер - Обект № 522

Свещеникът е бил само за отвличане на вниманието. Самият убиец бе пуснал слуха, че иска да убие Гуудлайт. Така беше принудил британските и американските власти да се обърнат към Дани за помощ.

— Има и нещо по-лошо — продължи Лонгхърст. — Взел е цялата документация на Дани. Информация за всичките му контакти, за всички, които работят за него — информатори, разкаяли се бандити, наемници, пилоти, източници на финансиране. Сега всички потенциални свидетели ще се скрият. Тоест онези, които не бъдат убити. Десетина криминални дела трябва да бъдат прекратени.

— Как го е направил?

Англичанката въздъхна:

— Сътрудникът ни от френските разузнавателни служби Д'Естурн. Това е бил Логан.

Лисицата е била в курника от самото начало…

— Предполагам, че е уловил истинския Д'Естурн във Франция, на път за Ламанша, убил го е и е заровил трупа или го е хвърлил в морето. Гениален план, трябва да призная. Разучил е всичко за живота на французина и организацията, в която е работил. Говореше перфектно френски — а английски с изразен френски акцент. Дори с подходящите идиоми… Преди няколко часа в сградата на лондонския съд, където бяха заложили капана, се появил съмнителен човек. Логан го наел, за да занесе някаква пратка. Работел за „Тотнъм Парсъл Експрес" — униформите им са сиви. Спомняте ли си влакната, които открихме? Освен това убиецът поискал доставката да се извърши от определен служител, чиито услуги е използвал и преди — който, между другото, е рус.

— Боята за коса.

— Точно така. Бил надежден човек, така казал Логан. Затова искал точно той да отиде. Тук вниманието на всички бе съсредоточено върху операцията, очаквахме убиеца, търсехме съучастници, опасявахме се от бомба за отвличане на вниманието, да не би хората ни в Бирмингам да сгрешат. Убиецът просто почукал на вратата на Дани в хотел „Дю вен", докато повечето му телохранители пиели бира в бара. Открил огън — с куршуми дум-дум. Раните бяха ужасни. Дани и двама от хората му са убити на място.

Райм затвори очи.

— Значи не са му трябвали фалшиви транзитни документи.

— Всичко е било за отвличане на вниманието… Тук е ужасна каша. А французите изобщо не вдигат телефона… Не искам да си помислям какво ни чака.

Линкълн Райм се замисли какво ли би станало, ако той бе продължил да работи по случая, ако беше извършил огледа на местопрестъплението в Манчестър с помощта на видеокамера. Щеше ли да открие нещо, което да му подскаже за истинските планове на убиеца? Щеше ли да се досети, че уликите в Бирмингам също са подхвърлени? Щеше ли да се досети, че човекът, който е наел стаята — престъпникът, когото толкова искаше да залови — се представя за агент от френските тайни служби?

Щеше ли да открие нещо след проникването с взлом в офиса на неправителствената организация в Лондон?

— Ами името Ричард Логан? — попита Райм.

— Очевидно не е истинското му. Фалшиво е. Откраднал е чужда самоличност. Явно става много лесно.

— И аз така съм чувал — мрачно измърмори Райм.

— Има и още нещо, детективе — продължи Лонгхърст. — Доста е странно. Пратката, която донесе момчето от „Тотнъм". Имаше…

— …нещо, адресирано до мен?

— Ами, да.

— Да не би да е часовник или нещо такова?

Лонгхърст се изсмя удивено:

— Луксозен настолен часовник. Във викториански стил. Откъде разбрахте?

— Само предположих.

— Сапьорите ни го провериха. Безопасен е.

— Не, едва ли е бомба… Инспекторе, запечатайте го в найлонов плик и ми го изпратете с експресна поща. И искам да видя доклада ви, когато стане готов.

— Разбира се.

— Освен това партньорката ми…

— Детектив Сакс?

— Да, тя. Ще иска видеозаписи на всички, участващи в операцията.

— Ще подготвя персонален рапорт.

Въпреки гнева и тревогата си Райм се засмя на израза. Обичаше британците.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, детективе.

— И за мен с вас, инспекторе.

Той затвори телефона и въздъхна.

Викториански часовник…

Райм погледна полицата над камината си, където имаше джобен часовник „Врете", стар и много ценен, подарък от същия убиец. Беше го получил непосредствено след като престъпникът му се бе измъкнал в един мразовит декемврийски ден много, много отдавна.

— Том. Уиски. Моля.

— Какво е станало?

— Нищо. Вече е следобед и искам да пийна уиски. Днес изпълних програмата си за физически упражнения и доколкото знам, не си фанатизиран баптист, придържащ се стриктно към повелите на Библията. Защо, по дяволите, си помисли, че е станало нещо?