Джеффри Дивер - Обект № 522

Завърши имейла, изпрати го и тъкмо размишляваше как ще реагира Андрю Стърлинг, когато разбере, че подчинените му продават данни на фирмата без негово знание, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея беше непознат.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Ало?

— Линкълн. Джуди Райм се обажда.

— Здравей, Джуди.

— О, не знам дали си чул. Оттеглиха обвиненията. Пуснаха го!

— Вече? Знаех, че се работи по въпроса. Но мислех, че ще отнеме известно време.

— Не знам какво да кажа, Линкълн. Страшно много ти благодаря.

— Няма защо.

— Изчакай малко.

Райм чу приглушен разговор. Джуди бе закрила слушалката с ръка и вероятно говореше на някое от децата. Ох, как се казваха?

— Линкълн?

Странно как веднага позна гласа на братовчед си, глас, който не беше чувал от години.

— Здравей, Арт.

— В центъра съм. Току-що ме освободиха. Оттеглиха всички обвинения.

— Чудесно.

Колко неловко…

— Не знам какво да кажа. Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Няма защо.

— Всичките тези години… Знам, че трябваше да се обадя. Просто…

— Няма проблем.

„Какво, по дяволите, означава това?" — замисли се Райм. Прекъсването на отношенията с братовчед му беше проблем — да, беше. Отговорите му в този разговор бяха само любезности. Искаше да затвори.

— Не беше длъжен да направиш това за мен.

— Имаше някои несъответствия. Някои странни неща.

Това също не означаваше абсолютно нищо. Райм се запита защо иска да приключи разговора. Предположи, че е някакъв защитен механизъм — но и тази мисъл бе отегчителна като всички други. Искаше да затвори.

— Добре ли си? След онова, което стана в ареста?

— Нищо сериозно. Уплаших се, но онзи тип дойде навреме. Свали ме от стената.

— Хубаво.

Мълчание.

— Е, благодаря ти още веднъж, Линкълн. Малко хора биха направили такова нещо за мен.

— Радвам се, че помогнах.

— Трябва да се видим някой ден. Ти и аз, и Джуди. И приятелката ти. Как й беше името?

— Амелия.

— Трябва да се видим някой ден.

Последва дълго мълчание.

— Е, да затварям вече. Трябва да се прибираме при децата. Хайде, пази се.

— Ти също… Команда, затвори.

Райм спря поглед върху досието на братовчед си от ССД.

Другият син…

Знаеше, че никога няма да се „видят". Това щеше да е краят, помисли си. Отначало му стана мъчно — сякаш изщракването на телефона бе прекъснало нещо, което би могло да се развие още. Но Линкълн Райм заключи, че това е единственият логичен край на събитията от последните три дни.

Спомни си емблемата на ССД и се замисли, че пътищата им отново се бяха пресекли след толкова години. Но двамата братовчеди като че ли оставаха разделени от двете страни на запечатан прозорец. Виждаха се, можеха да си разменят по някоя и друга дума, но това бе цялото им общуване. Беше време да се връщат всеки в своя свят.

В 11:00 Амелия Сакс стоеше в един мизерен парцел в Бруклин. Едва сдържаше сълзите си, втренчена в трупа.

Жената, по която бяха стреляли неведнъж, която бе убивала, изпълнявайки служебния си дълг, която бе убеждавала престъпници да освободят хората, които са взели за заложници, сега беше парализирана от скръб.

Поклащаше се напред-назад и чоплеше с нокът палеца си, докато не го разкървави. Погледна пръстите си. Видя червените капки, но не спря. Не можеше.

Да, наистина бяха намерили любимия й шевролет „Камаро", модел 1969.

В полицията обаче не знаеха, че колата й е била продадена за скрап, не просто иззета за неизплатени вноски. С Пам стояха насред автоморгата, която можеше да послужи за декор на филм на Скорсезе или на „Семейство Сопрано", гробище за коли, смърдящо на отработено масло и дим от една запалена купчина боклук. Кресливи, злобни чайки дебнеха наоколо като лешояди. Идеше й да извади пистолета и да изпразни пълнителя във въздуха, за да ги прогони.

Смачкан метален паралелепипед, само това бе останало от автомобила й, с който не се беше разделяла от тийнейджърските си години. Колата беше едно от Трите най-важни неща, наследени от баща й — заедно със силния характер и обичта към полицейската професия.

— Мога да ви покажа документите. — Смутеният управител на автоморгата размаха измачканите листове, благодарение на които колата й бе превърната в безформена купчина желязо.

„Хвърлена в коша", това беше изразът — означаваше, че колата е продадена за части, а остатъкът — даден за скрап. Разбира се, това бе пълна глупост — никакви пари нямаше да спечели от продажбата на части от четирийсетгодишна спортна кола в някакво забутано магазинче в Южен Бронкс. От това разследване обаче Сакс бе научила, че когато компютърът каже нещо, човекът винаги изпълнява.