Джеффри Дивер - Обект № 522

— Съжалявам, госпожице.

— Тя е полицай — сопна се Пам Уилоуби. — Детектив.

— О! — измънка управителят на автоморгата, като се замисли за възможните усложнения и това никак не му хареса. — Съжалявам, детективе.

Все пак имаше защитата на документите. Изобщо не съжаляваше. Човекът остана още няколко минути, като пристъпваше от крак на крак. След това си тръгна.

Болката от загубата бе далеч по-мъчителна, отколкото зеленикавата синина от 9-милиметровия куршум, който я беше контузил през бронираната жилетка снощи.

— Добре ли си? — попита Пам.

— Не.

— Искам да кажа, че по принцип не се разстройваш много.

„Не, не се разстройвам — помисли си Сакс. — Но сега съм разстроена."

Момичето нави един кичур от боядисана си на червени ивици коса около пръстите си, може би по-лека форма на нервния тик на полицайката. Сакс отново погледна грозната буца метал, около метър на метър и петдесет, сред още много такива.

Връхлетяха я спомени. Още като ученичка с баща си, заедно в малкия гараж през съботните следобеди, да ремонтират карбуратора или скоростната кутия. Усамотяваха се там по две причини — заради удоволствието от работата и компанията си и за да се скрият от киселото настроение на третия член на семейството: майка й.

— Разстояние между електродите? — питаше баща й, за да я изпита.

— При свещите — отговаряше младата Амелия, — нула цяло и трийсет и пет. Между нула цяло и трийсет и нула цяло и трийсет и две — задържане.

— Браво, Ейми.

Сакс си спомни и друга случка — една среща през първата й година в колежа. С момчето, което бе известно с инициалите Си Ти, се запознаха в една бруклинска закусвалня. Всеки се изненада от колата на другия. Амелия със своето камаро — тогава жълто с черни ивици за акцент, — той с хонда 850.

Сандвичите и безалкохолните свършиха бързо и понеже бяха само на няколко километра от една изоставена самолетна писта, състезанието беше неизбежно.

Той пръв набра скорост (все пак возилото на Амелия тежеше тон и половина), но след неколкостотин метра нейният звяр го настигна — той караше внимателно, а тя не — така продължи, свистейки по завоите, до финала.

После — най-любимото й пътуване от всички. След края на първото им съвместно разследване с Линкълн Райм, неподвижен, стегнат с колана на седалката до нея, със смъкнати прозорци и развети от течението коси. Тя постави ръката му на скоростния лост и я движеше, когато сменяше скоростите. Спомняше си виковете му във воя на вятъра:

— Мисля, че го чувствам! Да, чувствам го!

Колата вече я нямаше.

Съжалявам, госпожице…

Пам заслиза по насипа.

— Къде отиваш?

— Не може да слизате там, госпожице! — Собственикът размаха документите като предупредителен семафор.

— Пам!

Нищо не можеше да я спре. Момичето се приближи до металната буца и бръкна вътре. Задърпа силно и извади нещо, после се върна при Сакс.

— Дръж, Амелия.

Беше лепенката от волана, емблемата на „Шевролет".

Сакс беше готова да се разплаче.

— Благодаря, миличка. Хайде. Да се махаме оттук.

Върнаха се в Горен Уестсайд и спряха за един утешителен сладолед; Сакс бе уредила Пам да си вземе свободен ден от училище. Не искаше да вижда Стюард Евърет и момичето с готовност се съгласи.

Сакс се чудеше дали учителят ще се откаже толкова лесно. Както в евтините сериали — като „Писък" и „Петък тринайсети" — които с Пам често гледаха късно вечер, подкрепяйки се със солени бисквити и фъстъчено масло, Амелия знаеше, че бившите гаджета, подобно на убийците от филмите на ужасите, понякога имат способността да възкръсват.

Пам довърши сладоледа и се потупа по корема.

— Нуждаех се от това. — Въздъхна. — Как може да съм била толкова глупава?

Любовта ни кара да правим странни неща…

Смехът на момичето, който последва — удивително напомнящ смеха на зряла жена — вдъхна на Сакс увереност, че последната лопата пръст върху ковчега на този злодей вече е хвърлена.

Излязоха от сладкарницата и отидоха пеша до къщата на Райм, намираща се на няколко пресечки. Бяха планирали да прекарат вечерта по женски, с друга приятелка на Сакс — една полицайка, с която се познаваха отдавна.

— На кино или на театър? — попита Сакс.

— О, на театър… Амелия, каква е разликата между средно бродуейско представление и малко бродуейско представление?

— Интересен въпрос. Ще проверим в Интернет.

— И защо ги наричат „бродуейски", след като на „Бродуей" няма нито един театър?