Джеффри Дивер - Обект № 522

Не знаеха дори в кой край на Великобритания се крие Логан, но Дани Крюгер бе чул, че убиецът планира удара си в близките няколко дни. Южноафриканецът все още имаше много контакти в международния престъпен свят и беше пуснал слухове за „тайно" място, където Гуудлайт се срещал с представителите на полицията. Сградата имаше открит двор, идеален за целите на убиеца, когато дойде да застреля свещеника.

Даваше и идеална възможност на полицаите да забележат и заловят Логан. Мястото беше под постоянно наблюдение; полицаи и агенти от МИ-5 и ФБР дежуряха денонощно.

Логан обаче изчезна и оттогава нямаше следа от него.

Сега Райм седеше в червената си моторизирана инвалидна количка на първия етаж в дома си срещу Сентрал Парк — холът вече не беше спокойно помещение за отдих, обзаведено във викториански стил, а добре екипирана лаборатория по криминология, с каквато много от полицейските служби в по-малките градчета не можеха да се похвалят. Райм се занимаваше с нещо, което често правеше през последните няколко дни — гледаше втренчено телефона, чийто втори бутон за бързо набиране бе програмиран на един номер в Англия, завършващ на 1212. По традиция повечето клонове на лондонската полиция имаха номера, завършващи на тези цифри, спомен за първия телефонен номер на „Скотланд Ярд" — „Уайтхол" 1212.

— Телефонът работи, нали? — попита Райм.

— Има ли причина да не работи? — каза болногледачът Том с равен глас, равносилен на отегчена въздишка.

— Ами, де да знам? Претоварена линия. Токов удар. Много неща могат да се скапят.

— Защо не пробваш тогава? За да си сигурен.

— Команда — изрече Райм, за да активира гласоразпознавателната контролна програма на компютърната система, заместваща голяма част от физическите му функции.

Линкълн Райм бе парализиран — след нещастен случай преди години при оглед на местопрестъпление, когато бе счупил врата си при четвъртия шиен прешлен. Сега можеше да движи само ограничен брой мускули на тялото си под мястото на травмата.

— Набиране — заповяда той на машината.

От високоговорителя се чу звук от набиране, после — монотонно бип… бип… бип … Това подразни Райм повече, отколкото би се ядосал, ако телефонът не работеше. Защо не се обаждаше Лонгхърст?

— Команда. Прекъсване — гневно нареди той.

— Явно работи — отбеляза Том, като постави чаша кафе в държателя на инвалидната количка.

Райм смукна от горчивата течност през сламката, стърчаща от чашата. Погледна към бутилката осемнайсетгодишно уиски „Гленморанги" на една полица — толкова близо, но недостъпна.

— Още няма обяд — напомни му болногледачът.

— Знам. Виждам , че е рано. Не искам… Просто… — От сутринта чакаше повод да повдигне темата. — Доколкото си спомням, снощи ме отряза доста рано. Само две чашки. На практика все едно нищо.

— Три.

— Ако събереш съдържанието им в милилитри, бяха колкото две, при това малки, това имах предвид.

Дребнавото заяждане, също като алкохола, може да има опияняващ ефект.

— Никакво уиски сутрин.

— Прояснява мислите ми.

— Не, не ги прояснява.

— Прояснява ги. И ми помага да мисля творчески.

— Това също не е вярно.

Том носеше безупречно изгладени риза, панталони и вратовръзка. Напоследък дрехите му се мачкаха по-малко, отколкото преди. Грижите за пациент с парализа на цялото тяло обикновено са свързани с много физически труд. Новата инвалидна количка на Райм обаче, „Инвакеър TDX" — „незаменимо усещане за движение", както я рекламираха — можеше да се разгъва като легло и значително бе улеснила работата на Том. Количката дори можеше да се изкачва по ниски стъпала и да се движи със скоростта на бягащ за здраве човек на средна възраст.

— Мисълта ми беше, че ми се пие. Това е. Искам уиски. Сега какво ще кажеш?

— Не.

Райм се намръщи и отново се втренчи в телефона.

— Ако този негодник се измъкне… — Замълча за момент. — Няма ли да постъпиш, както правят всички?

— Какво имаш предвид, Линкълн?

Стройният младеж работеше при Райм от много години. На няколко пъти беше уволняван, бе напускал и по свое желание, но пак се връщаше. Потвърждение за упоритостта (или извратеността) и на двамата.

— Казах: „Ако този негодник се измъкне." Очаква се да ме успокоиш: „О, няма. Не се безпокой." Повечето хора постъпват така. Опитват се да те успокоят, макар че не разбират за какво става дума.

— Само че аз не казах нищо. Нима ще спорим за нещо, което съм можел да кажа? Не говориш ли като съпруга, която се сърди на мъжа си, защото е срещнала красива жена на улицата и си е помислила, че той е щял да я загледа, ако е бил там?