Джеффри Дивер: Обект № 522

— Не знам как ти звучи — разсеяно отвърна Райм, който отново премисляше плана за залавяне на Логан във Великобритания.

Имаше ли пропуски? Добра ли беше охраната? Можеха ли да са сигурни, че няма да изтече информация, която да достигне до убиеца?

Телефонът иззвъня и номерът се изписа на монитора до Райм. За негово разочарование обаждането не беше от Лондон, а от по-близо — от Голяма сграда, както местните ченгета наричаха главното полицейско управление на „Полис Плаза" 1 в Манхатън.

— Команда. Вдигни телефона. — Изщракване. После: — Какво има?

— Нещо си кисел днес.

— От Англия не се обаждат.

— Че защо да ти се обаждат? Не са длъжни да ти се отчитат на всеки час.

— Логан е изчезнал. Може да удари всеки момент.

— Като при чакането на бебе е — отбеляза Селито.

— Щом казваш. Говори бързо. Не искам да държа линията заета.

— При толкова съвременна техника нямаш ли възможност да приемаш по повече от едно обаждане?

— Лон.

— Добре. Има нещо, което трябва да знаеш. Преди седмица, в четвъртък, е било извършено убийство с цел грабеж. Жертвата е жена, която е живеела във Вилидж. Алис Сандърсън. Извършителят я е убил с нож и е откраднал някаква картина. Хванахме го.

Защо го занимаваше с това? Обикновено убийство, виновникът беше заловен…

— Проблем с уликите?

— Не.

— Изгарям от любопитство да разбера защо ми се обаждаш.

— Преди половин час разследващият детектив е имал обаждане…

— По-накратко, Лон. По-накратко.

Райм гледаше бялата дъска, на която бе очертана схемата за залавяне на убиеца в Англия. Планът беше сложен.

И уязвим.

Селито го изкара от размислите:

— Слушай. Съжалявам, Линк, но трябва да ти кажа. Извършителят е братовчед ти Артър Райм. Предумишлено убийство. Чакат го двайсет и пет години и според прокурора присъдата е сигурна.

— Откога не сме се виждали…

Джуди Райм седеше в лабораторията. Със сключени ръце, бледа, тя упорито избягваше да гледа другаде освен в очите на криминолога.

Две реакции към физическото му състояние вбесяваха Райм: когато посетителите всячески се мъчеха да се държат, сякаш недъгът му не съществуваше, и когато го смятаха за повод да се представят като негови най-добри приятели, шегуваха се и говореха цинизми, като че ли бяха стари военни другари. Джуди попадаше в първата група, внимателно претегляше думите си, преди да ги изкаже деликатно пред Райм. Все пак тя беше роднина, така да се каже, и той запази търпение, като се опитваше да не поглежда към телефона.

— Да, отдавна — съгласи се той.

Том се занимаваше с подробностите около посрещането на гости — нещо, за което Райм никога не се сещаше. Беше донесъл на Джуди кафе, което сега стоеше недокоснато на масичката пред нея, като театрален реквизит. Райм още веднъж погледна към уискито, но болногледачът се престори, че не забелязва това.

Привлекателната тъмнокоса жена изглеждаше в по-добро здраве и с по-хубава фигура, отколкото при последната им среща — около две години преди нещастния случай с него. Джуди се престраши да погледне лицето на криминолога.

— Съжалявам, че не намерихме време да дойдем. Наистина. Искахме, но не можахме.

Говореше не за роднинско посещение преди инцидента, а за визита на съчувствие след нещастието. Оцелелите от катастрофа умеят да долавят премълчаните думи във всеки разговор, сякаш ги виждат написани.

— Получи ли цветята?

Веднага след злополуката Райм постоянно беше като замаян: от медикаментите, от физическата травма, от психологическата борба с немислимото — фактът, че никога вече няма да е способен да ходи. Не си спомняше да е виждал някакви цветя от тях, но беше сигурен, че са изпратили. Бе получил букети от много хора. Да изпратиш цветя е най-лесното, трудното е да дойдеш лично.

— Да. Благодаря.

Мълчание. Джуди неволно хвърли мълниеносен поглед към краката му. Хората си мислят, че щом не можеш да ходиш, би трябвало нещо да не е наред с крайниците ти. Не, изглеждаха съвсем нормално. Проблемът беше, че не можеше да ги командва.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя.

Райм не знаеше дали е истина или не. Не се беше замислял.

— Чух също, че си се развел.

— Да.

— Съжалявам.

„Защо?" — почуди се той. Но това беше цинична мисъл и той само кимна в знак, че приема съчувствието й.

— Какво прави Блейн?

— Живее в Лонг Айлънд. Омъжи се пак. Не поддържаме връзка. Когато няма деца, обикновено така става.

— Беше много приятно онзи път в Бостън, когато ни дойдохте на гости за почивните дни.