Джеффри Дивер - Обект № 522

— Как разбрахте дали са се познавали? — попита Сакс.

— Той твърдеше, че не се познават, но намерихме две бележки, писани от нея. Една в офиса й, другата — в къщата. Едната беше: „Арт — да пийнем нещо." Другата — „Артър". Само толкова. А, освен това името му беше в бележника й с телефони.

— Неговият номер ли? — намръщи се Райм.

— Не. Предплатена карта за мобилен. Няма възможност да вземем разпечатка за разговорите.

— Значи предполагате, че са били повече от приятели, така ли?

— Мина ни през ума. Защо иначе ще говори с предплатена карта, вместо да й даде служебния си номер? — Детективът се изсмя. — На нея явно й е било все едно. Ще се изненадате какви неща приемат хората, без да задават много въпроси.

„Няма какво толкова да ме изненада" — помисли си Райм.

— Ами телефона?

— Не го намерихме.

— Мислите, че я е убил, защото е настоявала да напусне жена си, така ли?

— Това ще бъде тезата на обвинителя. Или нещо подобно.

Райм се замисли какво знае за братовчед си, когото не беше виждал от повече от десет години, и за онова, което току-що беше чул. Не можеше нито да потвърди, нито да отрече чутото.

— Някой друг има ли мотив? — поинтересува се Сакс.

— Не. Близките на жертвата казват, че излизала от време на време с мъже, но нищо сериозно. Не знаят имена. Няма нищо сензационно. Дори ми хрумна, че може жена му — Джуди, да го е направила, но тя има алиби.

— Ами Артър?

— Не. Твърди, че е ходил да тича, но няма кой да потвърди, че го е видял. В щатския парк „Клинтън". Голямо място. И доста пусто.

— Интересно как се е държал по време на разпита — отбеляза Сакс.

Лагранж се засмя:

— Интересно, че повдигате въпроса. Това е най-странното в цялото разследване. Изглеждаше като замаян. Втрещи се, когато ни видя. Арестувал съм доста хора, някои — професионалисти. Хора с опит, имам предвид. Но никой не се е преструвал на невинен толкова успешно и с такава лекота. Голям актьор. Спомняте ли си да е имал такива заложби, детектив Райм?

Райм не отговори. Вместо това попита:

— Какво стана с картината?

Кратко мълчание.

— Това е другото. Още не сме я намерили. Не беше в къщата му, но хората ни намериха пръст по задната седалка на колата и в гаража. Съвпада с проби от парка, където е ходил да тича. Предполагаме, че я е заровил някъде.

— Един въпрос, детективе — каза Райм и замълча.

От другата страна на линията последва пауза, чуха се приглушени думи на фона на вятъра.

— Казвайте.

— Може ли да видя документацията?

— Документацията? — Не беше въпрос, по-скоро признак на колебание. — Случаят е ясен. Водим всичко според правилата.

— Не се съмняваме — побърза да уточни Сакс. — Но доколкото разбрахме, той е отказал да приеме споразумение.

— О, искате да го убедите да приеме? Да, разбирам. Така е най-добре за него. Е, при мен има само копия. Цялата документация е при прокурора. Но мога да ви изпратя докладите. След ден-два, става ли?

Райм поклати глава. Сакс каза:

— Ако говорите с хората в архива и няма проблеми, мога лично да отида да ги взема.

Вятърът отново засвири от микрофона, после внезапно спря. Лагранж се беше прибрал на завет.

— Да, добре. Ще им се обадя още сега.

— Благодаря.

— Няма защо. Късмет.

След като затвориха, Райм се усмихна:

— Беше добра идея. Да споменеш за споразумението.

— Трябва да познаваш събеседника си.

Сакс преметна чантичката си през рамо и тръгна към вратата.

Сакс се върна от „Полис Плаза" много по-бързо, отколкото ако беше използвала градския транспорт — или ако спираше на светофарите. Райм знаеше, че е карала с включена сигнална лампа на предното табло на червения си шевролет „Камаро SS", модел 1969, който беше боядисала в този цвят преди няколко години, за да е в тон с неговата инвалидна количка. Също като тийнейджърка, тя все още търсеше повод да пришпори мощната кола и да остави следи от гуми по асфалта.

— Преснимах всичко — каза тя, след като влезе с голяма папка в ръце. Присви болезнено очи, когато я остави на масата.

— Добре ли си?

Амелия Сакс страдаше от артрит. Гълташе глюкозамин, хондроитин, Адвил и Напрозин като бонбони, но рядко издаваше колко я боли от страх, че шефовете ще я закотвят зад някое бюро. Дори когато бяха сами с Райм, тя омаловажаваше страданието си. Сега обаче призна:

— Днес боли повече от обикновено.

— Искаш ли да седнеш?

Тя поклати глава.

— Добре. Какво имаме?

— Доклад от разследването, списък на уликите и копия на снимките. Няма видеоматериали. При прокурора са.