Джеффри Дивер - Обект № 522

— Какви са мотивите? На този етап не ме интересува. Основният въпрос е как. Ако отговорим на него, това може да ни покаже кой . Между другото можем да узнаем и защо , но това не е най-важното. И така, започваме с предположението, че някой, господин Хикс, е убил Алис Сандърсън и е откраднал картината, след което е нагласил нещата така, че да заподозрат Артър. Добре, Сакс, как би могъл да го направи?

Тя присви очи — пак артритът — и седна. Замисли се и каза:

— Господин Хикс е следил Артър и Алис. Видял е, че се интересуват от изкуство, засякъл ги е заедно в галерията и е научил имената им.

— Господин Хикс знае, че тя има картина на Прескът. Той също иска да притежава такава, но няма пари да си я купи.

— Точно така. — Сакс кимна към таблицата на уликите. — После прониква в къщата на Артър, вижда, че има „Прингълс", пяна за бръснене „Едж", тор „Тру-гроу" и ножове „Чикаго Кътлъри". Открадва от тях, за да ги подхвърли като улики. Знае какви обувки носи Артър, оставя отпечатъка и нацапва лопатата с пръст от парка… Да помислим какво е станало на дванайсети май. Господин Хикс знае, че в четвъртък Артър винаги си тръгва рано от работа и отива да тича в безлюдния парк — значи няма алиби. Отива в апартамента на жертвата, убива я, открадва картината и се обажда от уличен телефон, за да подаде сигнал, че е чул писъци и е видял някой да изнася картина и да се качва на кола, приличаща на Артъровата, като казва буквите от номера. После отива в къщата на Артър в Ню Джърси и оставя следите от кръв, пръстта, кърпата и лопатата.

Телефонът иззвъня. Беше адвокатът на Артър. Напрегнато повтори всичко, което по-рано бяха чули от прокурора. Не каза нищо, което би могло да им помогне, и на няколко пъти ги призова да убедят Артър да приеме споразумението с обвинението.

— Обречен е. Направете му услуга. Мога да му издействам петнайсет години.

— Това ще го съсипе — възрази Райм.

— Едва ли ще го съсипе повече от доживотна присъда.

Райм се сбогува хладно и затвори. Отново загледа таблото с уликите.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво има, Райм? — попита Сакс, която беше забелязала, че е вдигнал очи към тавана.

— Мислиш ли, че го е правил и преди?

— Кой, какво?

— Ако приемем, че целта му — мотивът — е била да открадне картината, тогава това едва ли е първият му удар. Не е като да задигнеш платно на Реноар за десет милиона и да се уредиш веднъж завинаги. Тази работа намирисва на серийно престъпление. Този човек е измислил хитър начин да се изплъзва ненаказан. И ще продължи така, докато някой не го спре.

— Да, звучи логично. Значи трябва да търсим други кражби на картини.

— Не. Защо само картини? Може да е всичко. Има обаче един общ елемент.

Амелия се намръщи, после се досети:

— Убийство.

— Точно така. Понеже хвърля вината върху другиго, престъпникът трябва да убива жертвите, защото иначе ще го разпознаят. Обади се на някого от отдел „Убийства". У дома, ако трябва. Търсим същия сценарий: придружаващо престъпление, може би кражба, убийство и ясни уличаващи доказателства.

— И може би ДНК-улики, които може да са подхвърлени.

— Добре — възкликна Райм, въодушевен от мисълта, че може да са попаднали на следа. — Ако се придържа към тази формула, трябва да има анонимен очевидец, който да е подал сигнала за престъплението с информация за заподозрения.

Сакс отиде при бюрото в ъгъла на стаята и телефонира.

Той изви главата си назад, облегна я на инвалидната количка и загледа партньорката си. Забеляза следи от засъхнала кръв около нокътя на палеца й. Под червената й коса точно над ухото й имаше едва видима раничка. Сакс често го правеше: чешеше главата си до кръв, човъркаше кожичките около ноктите си, причиняваше си леки телесни поражения — както по навик, така и под влиянието на стреса, който я зареждаше.

Кимаше, докато говореше по телефона, погледът й стана по-съсредоточен, започна да записва. Неговото сърце (което не можеше да почувства пряко) също се беше разтуптяло. Тя бе научила нещо важно. Химикалката й спря. Тя я захвърли и извади друга — мълниеносно, както вадеше пистолета си на състезанията по стрелба.

След десет минути затвори.

— Слушай, Райм. — Седна до него на един плетен стол.

— Говорих с Кремъклията.

— О, добър избор.

Джоузеф Флинтик, на когото колегите съзнателно или не бяха лепнали прякор, свързан със старите огнестрелни оръжия, работеше в отдел „Убийства", когато Райм започваше кариерата си. Сприхавият старец помнеше подробности за почти всички убийства, извършени в Ню Йорк (и за много от околността) по време на дългата му служба. На възраст, на която би трябвало да играе с внуците си, Кремъклията работеше в неделя. Райм не се изненада.