Джеффри Дивер - Обект № 522

— Да, сър.

Това „сър" дразнеше Райм, но точно сега не беше в настроение да поправя младежа.

— Как сте? — попита Пуласки.

— Има ли значение? Какво правиш в момента? Важно ли е?

— В момента ли?

— Мисля, че точно това попитах.

— Мия чинии. С Джени току-що закусвахме с брат ми и жена му. Ходихме на пазара за плодове и зеленчуци с децата. Много е забавно. Вие с детектив Сакс някога…

— Значи си вкъщи. И нямаш работа.

— Ами… чиниите.

— Зарежи ги. Идвай тук.

Райм беше цивилен и нямаше власт да заповядва на никого от полицейското управление, дори на регулировчиците.

Сакс обаче бе детектив трета степен и макар да не беше пряк началник на Пуласки, можеше официално да поиска младежът да бъде разпределен към тях.

— Имаме нужда от теб, Рон. Може би и утре.

Рон Пуласки често помагаше на Райм, Сакс и Селите. Райм се развесели, когато научи, че работата за известния криминалист е помогнала за издигането на младия полицай в службата. Беше сигурен, че прекият му началник ще се съгласи да им изпрати Пуласки за няколко дни — стига да не се обади на Малой или на друг в централното управление, за да научи, че всъщност няма никакво официално разследване.

Пуласки каза на Сакс името на началника си в участъка. После попита:

— Сър? Лейтенант Селите участва ли в разследването? Трябва ли да съгласувам с него?

— Не — отговориха в един глас Райм и Сакс.

След кратко мълчание Пуласки каза колебливо:

— Е, тогава тръгвам веднага. Само да избърша чашите. Джени мрази петна от засъхнали капки.

Неделите са най-хубави.

Защото в неделя мога да правя каквото искам.

Аз съм колекционер.

Събирам всичко, за което можете да се сетите. Ако ми харесва и мога да го прибера в раницата или в микробуса си, аз го вземам. Не съм складиращ плъх, на какъвто биха ме оприличили някои. Тези гризачи винаги оставят нещо на мястото на онова, което са взели. Когато аз намеря нещо, то е само мое. Никога не го изпускам. Никога.

Неделя е любимият ми ден. Защото е почивен ден за масите, за шестнайсетичните, които наричат този удивителен град свой дом. Мъже, жени, деца, адвокати, художници, велосипедисти, готвачи, крадци, домакини и любовници (колекционирам и дискове с филми), политици, спортисти и библиотекари… Удивително е с какви неща се занимават за развлечение.

Бродят като безгрижни антилопи из града и парковете на Ню Джърси, Лонг Айлънд и щата Ню Йорк.

Дивеч за търпеливия ловец.

Точно такъв съм аз сега, зарязал всички разсейващи неделни занимания — барбекю, кино, дори една покана за голф. О, и религията — винаги популярна сред антилопите, стига ходенето на черква да е последвано от вече споменатото барбекю или гонене на малките бели топки между деветте дупки.

Лов…

В момента си мисля за последната транзакция в мисловната ми колекция — транзакция 3895-0967-7524-3630, която вървеше идеално, точно по плана. До ножа, разбира се.

Алис 3895 с онази прелестна розова рокля, подчертаваща гърдите й, съблазнително прилепнала на ханша й (мисля си за нея още като за 95-66-91, но това е една малка шега). Красавица с парфюм от азиатски цветя.

Плановете ми за нея бяха свързани само донякъде с картината на Харви Прескът, която тя има късмет ( лош късмет, както се оказа) да намери на приемлива цена. След като се уверих, че е получила доставката, можех да вкарам в употреба изолиращото тиксо и да прекарам няколко часа насаме с нея в спалнята. Тя обаче развали всичко. Точно когато се канех да я хвана, тя се обърна и нададе кошмарен писък. Не ми остана друго, освен да прережа гърлото й като домат, да взема красивата картина и да офейкам — през прозореца, така да се каже.

Не, не мога да спра да мисля за красивата Алис 3895 с тясната розова рокля, ухаеща на китайска чайна. Накратко, трябва ми жена.

Сега крача по тротоарите и оглеждам шестнайсетичните през черните си очила. Те обаче не ме виждат. Точно това е целта ми — обличам се така, че да не ме забелязват, а няма по-подходящо място да бъдеш невидим от Манхатън.

Свивам зад ъгъла, промъквам се по тесни улички, купувам нещо (само срещу пари в брой, разбира се), после изчезвам в един безлюден квартал, навремето индустриален, сега — жилищен, близо до Сохо. Тук е спокойно. Хубаво. Това е добре за транзакцията ми с Майра Уайнбърг, номер 9834-4452-6740-3418 — шестнайсетична, на която от доста време съм хвърлил око.

Майра 9834, отлично те познавам. Данните ми казаха всичко. (Ох, пак този сложен езиков въпрос: като има „данни", защо няма една „данна"? Според правописния речник има само множествено число. Ами ако е само една? Тогава би трябвало да е в единствено число. Само че всички казват „данни", затова и аз говоря така, каквото и да си мисля. Старая се да не направя грешка. Езикът е река — не може да се направлява и ако се опиташ да плуваш срещу течението, започват да те забелязват. А това, разбира се, е последното, което искам.)