Джеффри Дивер - Обект № 522

Затова от тринайсети май живееше в Гробницата и това бе най-дългият и мъчителен период от живота му.

И най-объркващият.

Артър може и да беше срещал жената, която твърдяха, че е убил, но не си я спомняше. Да, беше посещавал галерията в Сохо, където и тя явно бе ходила, макар че не помнеше да е разговарял с нея. Да, наистина обожаваше творбите на Харви Прескът и сърцето го беше заболяло, когато се наложи да продаде своето платно, след като остана без работа. Но да открадне картина? Да убие човек? Луди ли бяха? „Приличам ли на убиец?" — питаше се.

Умът му не го побираше. Беше като с ферматовата теорема — едно математическо доказателство, което не разбираше дори след като научи обяснението. Нейната кръв в колата му? Беше нагласено, разбира се. Дори си мислеше, че може самите полицаи да са го направили.

След десет дни в Гробницата все повече започваш да влизаш в положението на О’Джей.

Защо, защо, защо? Кой стоеше зад всичко това? Замисли се за гневните писма, които беше написал, след като го прецакаха от Принстън. Някои от тях бяха глупави, заядливи, заплашителни. Е, в академичните среди имаше доста психически неуравновесени хора. Може би някой искаше да му отмъсти за шума, който бе вдигнал. После онази студентка от курса му, която дойде да му досажда. Когато й каза, че не желае да има връзка с нея, тя побесня.

Фатално привличане…

Ченгетата я бяха проверили и решиха, че не е свързана с убийството, но бяха ли положили достатъчно старание, за да потвърдят алибито й?

Артър огледа голямото общо помещение, десетките други затворници. Отначало го гледаха като изкопаемо. Уважението им като че ли нарасна, когато научиха, че е арестуван за убийство, но после си промениха отношението, след като се разбра, че жертвата не се е опитала да му открадне наркотиците и не му е изневерявала — две основателни причини да убиеш жена.

После, когато стана ясно, че е просто един от онези бели, които са оплели конците, животът му стана черен.

Блъскаха го, предизвикваха го, вземаха му млякото — също като в училище. Нямаше предложения за секс, както си представят повечето хора. Тук не. Всички бяха арестувани наскоро и все още сдържаха нагона си. Но неколцина от новите му „приятели" го уверяваха, че ще загуби девствеността си веднага щом го преместят в някое заведение за излежаване на по-дълги присъди, особено ако получи четвъртвековна — двайсет и пет години зад решетките.

Четири пъти го бяха удряли в лицето, а на два пъти онзи психопат Акила Санчес го поваля и го държа притиснат на пода, крещейки на испано-английски, докато някой отегчен надзирател не дойдеше да го издърпа.

Артър на два пъти подмокря гащите и повръща десетина пъти. Той беше червей, боклук, не ставаше дори за чукане.

Засега.

Сърцето му така биеше, че той очакваше всеки момент да се пръсне. Както се беше случило с Хенри Райм, баща му — макар че уважаваният професор не издъхна в позорно място като Гробницата, а съвсем подобаващо на общественото му положение, край сградата на колежа в Хайд Парк, Илинойс.

Как се беше случило всичко това? Свидетелят, уликите… Изглеждаше абсурдно.

— Приемете споразумението, господин Райм — беше казал прокурорът. — Горещо ви съветвам да го направите.

Адвокатът също:

— Знам как работи системата, Арт. Познавам я като на карта. Мога да ти кажа какво ще стане. Не си за инжекция. В Олбани не биха наложили смъртна присъда дори да им струва живота. Извинявай… неуместна шега. Но ще ти лепнат двайсет и пет. Мога да ги намаля на петнайсет. Приеми.

— Ама аз не съм го извършил!

— Да, да. Само че никой няма да ти повярва.

— Невинен съм!

— Разбира се.

— Не, няма да приема споразумението. Съдебните заседатели ще ми повярват. Ще ме видят. Ще разберат, че не съм убиец.

Мълчание. После:

— Добре.

Само че не беше добре. Адвокатът очевидно не беше доволен, въпреки шестстотинте и кусур долара, които вземаше на час — а откъде щяха да дойдат тези пари? Той…

Артър вдигна глава и видя, че двама затворници латиноамериканци го наблюдават. Гледаха го безизразно. Не приятелски, не предизвикателно, не агресивно. Просто любопитно.

Когато се приближиха, той се подвоуми дали да се изправи, или да остане седнал.

„Ама я погледни надолу!"

Той погледна надолу. Единият от мъжете застана пред него и постави изтърканата си маратонка пред лицето му.

Другият го заобиколи отзад.

Сега щеше да умре. Артър Райм беше сигурен. „Само го направете бързо — помисли си — и всичко да свършва."