Джеффри Дивер - Обект № 522

— Хей — каза с писклив глас латиноамериканецът зад него.

Артър погледна втория, онзи отпред. Очите му бяха кръвясали, носеше голяма обица и зъбите му бяха развалени. Артър изгуби способност да говори.

— Хей — повтори онзи.

Райм преглътна уплашено. Не искаше да издава страха си, но не можеше да се овладее.

— На теб говорим. Бъди възпитан. Защо се правиш на гъз?

— Извинете. Просто… Добър ден.

— Здрасти. Ти к'во бачкаш, бе, брат? — попита онзи с пискливия глас зад гърба му.

— Работя… — Мозъкът му отказа да работи. Какво трябваше да каже? — Учен съм.

— Хайде, бе. Учен? — изръмжа оня с обицата. — Е, к'во правиш? Ракети?

Двамата се изсмяха.

— Не. Медицински уреди.

— Като ония играчки, дето казват „Отдръпни се" и пускат ток, а? Като в „Спешно отделение"?

— Не, по-сложно е.

Типът с обицата се намръщи.

— Не исках да кажа това — побърза да се оправдае Артър. — Не че няма да разберете. Просто е много трудно за обяснение. Компютъризирани системи за хемодиализа. И…

— Падат ли добри кинти? — попита пискливият глас.

— Чух, че си бил с готин костюм, когато са те довели да те обработят.

— Да ме… — О, да, „обработвам". — Не знам. Купих го в „Норстром".

— „Норстром". Какво е това, по дяволите?

— Магазин.

Артър отново сведе очи към обувките на затворника с обицата, който продължи:

— Та, викам, добри кинти, а? Колко взимаш?

— Ами…

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Аз…

Всъщност точно това смяташе да каже.

— Колко изкарваш?

— Не знам… Стотина-двеста хиляди.

— Мамка му.

Артър не разбра дали му се видя много или малко.

Оня с пискливия глас се изсмя:

— Имаш ли семейство?

— Няма да ви кажа нищо за тях — опълчи се Артър.

— Имаш ли семейство?

Райм се извърна към близката стена, където стърчеше самотен пирон, забит между бетонните тухли — вероятно предназначен за закачване на някоя табелка, която отдавна беше изчезнала.

— Оставете ме на мира. Не искам да разговарям с вас.

Опита се да си придаде решителен тон, но прозвуча като ученичка, която иска да прогони досаден обожател.

— Опитваме се да водим цивилизован разговор, брат.

Как се изрази? „Цивилизован разговор"?

Артър си помисли: „По дяволите, може би наистина се опитват да бъдат учтиви." Може би искаха да станат приятели, да го защитават. Бог му беше свидетел, сега всяка помощ бе добре дошла. Дали можеше да ги спечели?

— Съжалявам. Просто всичко е много странно. Никога досега не съм имал такива неприятности. Само…

— Какво работи жена ти? И тя ли е учен? Умно маце ли е?

— Аз…

Не можа да довърши мисълта си.

— Има ли цици?

— Шибаш ли я в задника?

— Слушай, учено копеленце, ето к'во се иска от тебе. Умната ти женица ще изтегли мангизи от банката. Десет бона. И ще отиде при братовчед ми в Бронкс. И… — Пискливият глас млъкна.

Към тях се приближи висок негър, дебел и мускулест, с навити до лактите ръкави. Гледаше двамата латиноамериканци с гневно присвити очи.

— Хей, помияри, омитайте се.

Артър Райм се вцепени. Не можеше да помръдне дори да започнеха да стрелят по него, което не би го изненадало дори тук, при толкова скенери за метал.

— Я си го начукай, бе, чернилко — солна се оня с обицата.

— Лайнар — озъби се типът с пискливия глас.

Негърът се изсмя, хвана оня с обицата и го дръпна настрани, като му зашепна нещо. Латиноамериканецът се втренчи в някаква неопределена точка пред себе си и кимна на приятеля си, който тръгна след него. Отдалечиха се в другия край на помещението, като се преструваха на възмутени. Ако Артър не беше толкова уплашен, щеше да му се стори забавно — приличаха на училищни побойници, на които някой по-силен е натрил носа.

— Благодаря.

— Майната ти — отговори негърът. — И на тях също, педали. Трябва да се научат как стоят нещата тука. Загряваш ли?

Не, Артър нищо не разбираше. Но каза:

— Приятно ми е. Аз съм Арт.

— Знам шибаното ти име. Всички знаят всичко тук. Освен теб. Ти нищо не знаеш.

Артър Райм знаеше едно нещо, знаеше го със сигурност: Беше мъртъв. Затова отговори:

— Добре, кажи ми тогава твоето шибано име, задник такъв.

Това бе малко по-сигурен начин да предизвика смъртта, отколкото да чака сърцето му да се пръсне.

Негърът обърна огромното си лице към него. Миришеше на пот и цигари. Артър се замисли за семейството си, за децата и за Джуди. За родителите си — първо за майка си, след това за баща си. После, изненадващо, за братовчед си, Линкълн. Спомни си как като тийнейджъри едно лято се бяха надбягвали из напечените от слънцето илинойски поля.