Джеффри Дивер - Обект № 522

Освободена от агресивната си майка, Пам бе отишла в приемно семейство от Бруклин (което Сакс провери основно като агент от Сикрет Сървис при подготовка на президентско посещение). На Пам й харесваше в новото семейство, но със Сакс продължиха да се виждат и бяха станали много близки. Докато приемната майка бе твърде заета с отглеждането на още пет по-малки деца, Сакс беше като по-голяма сестра за момичето.

Това беше добре и за двете. Амелия винаги бе искала да има деца. Смяташе да създаде семейство с бившия си сериозен приятел, но той, също полицай, се оказа най-лошият избор, който можеше да направи (накратко: корупция, рекет и затвор). След него не беше излизала с мъже, докато не се запозна с Линкълн Райм, и оттогава бяха заедно. Криминологът не обичаше много деца, но беше добър човек, грижовен и умен и умееше да разделя хладния професионализъм от интимния си живот (за разлика от повечето мъже).

На този етап обаче щеше да е трудно да създадат семейство: трябваше да се съобразяват с опасностите и жертвите на полицейската професия, с необуздаемата енергия, която и двамата чувстваха — и с несигурността за здравето на Райм в бъдеще. Оставаше им да преодолеят и една физиологическа бариера, макар че проблемът, както научиха, беше в Сакс, не в Райм (той бе напълно способен да има деца).

Затова засега грижите, които полагаше за Пам, й стигаха. Харесваше ролята си и я приемаше сериозно: момичето все по-лесно преодоляваше недоверието си към възрастните. Освен това Райм харесваше компанията на Пам. Понастоящем й помагаше при писането на книга, в която разказваше за живота си сред десните екстремисти, озаглавена „В плен". Том й беше казал, че има шанс дори да я поканят в предаването на Опра.

Докато задминаваше с висока скорост едно такси, Сакс каза:

— Така и не ми отговори. Как върви в училище?

— Чудесно.

— Готова ли си за теста в четвъртък?

— Ще го взема. Няма проблем.

Сакс се засмя:

— Днес дори не си отворила учебник, нали?

— Стига, Амелия. Беше такъв готин ден! Цяла седмица имахме скапано време. Трябваше да излезем.

Разумът караше Сакс да й напомни колко е важно да получи добри оценки в края на срока. Пам беше умна и четеше много, но след странното си възпитание трудно щеше да влезе в добър колеж. Сега обаче изглеждаше толкова щастлива, че Амелия отстъпи.

— Какво правихте?

— Само си приказвахме. Разходихме се до Харлем, около езерото. О, имаше и един концерт до хангара за лодки, свиреха само кавъри, но направо разбиха „Колдплей"… — Пам се замисли за момент. — Да, със Стюарт главно разговаряхме. За нищо съществено. Това е най-хубавото, ако питаш мен.

Амелия Сакс не можеше да отрече.

— Симпатяга ли е?

— О, да. Много е готин.

— Имаш ли снимка?

— Амелия! Това не е готино!

— Какво ще кажеш, след като свършим това разследване, да отидем тримата на ресторант?

— Вярно ли? Наистина ли искаш да се запознаеш с него?

— Всяко момче, което излиза с теб, трябва да знае, че има някой, който ти пази гърба. Някой с пистолет и белезници. Добре, дръж кучето, че започвам да карам.

Сакс рязко смени скоростите, даде газ и гумите й оставиха два удивителни знака от каучук върху сивкавия асфалт.

Откакто Амелия Сакс бе започнала да прекарва някоя и друга нощ или уикенд у Райм, във викторианската къща бяха настъпили промени. Когато живееше сам, след злополуката и преди да се запознае със Сакс, жилището беше повече или по-малко подредено (зависи дали наскоро бе уволнил поредния болногледач или икономка), но не можеше да се определи като „уютно". Нямаше нищо лично, което да украсява стените — никой от сертификатите, дипломите, грамотите и медалите, които беше получил по време на блестящата си кариера като началник на отдела по криминология в нюйоркската полиция. Нито една снимка на родителите му, Теди и Ан, или на семейството на чичо му Хенри.

Сакс не го одобри.

— Това е важно — поучаваше го. — Животът ти преди, родителите ти. Ти убиваш миналото си, Райм.

Никога не беше виждал апартамента й (сградата не беше пригодена за инвалиди), но не се съмняваше, че в стаите е пълно със свидетелства за нейното минало. Разбира се, беше виждал много от снимките: Амелия Сакс като хубаво момиченце (с лунички, които отдавна бяха изчезнали) със сериозно лице; като ученичка с автомонтьорски инструменти в ръка; като колежанка в компанията на винаги усмихнат възрастен полицай и винаги сериозна майка; като фотомодел за списания и рекламни агенции, чиито очи излъчваха сдържаност (но Райм знаеше, че просто изразяват възмущението й срещу отношението към манекенките като към обикновени закачалки).