Пол Ливайн - Зелено дайкири

— Старите рудницици бяха силиконови — каза Боби. — Тъпи буци, пълни с невротоксини.

На Виктория й се искаше да сменят темата. София облече ризата, но не я закопча. Изглеждаше като една от онези реклами по списанията, които искаха да внушат нещо от сорта: „Сексът беше страхотен, да пийнем по водка.“

— Метил, етил, кетон — продължаваше Боби. — Циклохексанон, ацетон, поливинил хлорид, ксилол, етил ацетат, бензол…

— Стига си се перчил — скара му се Стив.

— Детето е гений — каза София. — Понякога и на мен ми се иска да съм всезнаещ идиот.

— Не съм идиот, вулво — извика Боби.

— Боби! Това е много грозна дума — каза София.

— Не, не е — запъна се момчето. — Вулва. Съществително, шестнайсети век. Идва от латинското volva, значи утроба.

— Научил си наизуст речника? — попита Виктория.

— Не целия. Искаш ли да играем на имена?

— Не знам как се играе.

— Кажи му едно известно име — намеси се Стив.

— А президентът Джордж У. Буш?

Момчето присви очи зад дебелите очила и прехапа устни. После за пръв път се усмихна и разкри два реда лъскави шини.

— ДЖУДЖЕТО ИЗТЪРБУШ НАПРЕД.

— Браво! — каза Стив.

— Казва се ангиограма — поясни София.

— Анаграма — поправи я Боби.

— Как го направи? — попита Виктория.

— Буквите се носят в главата ми и аз ги хващам. Кажи ми друго име.

— Моника Люински.

Боби се замисли за миг и после каза:

— И МОНИ ИСКА КЛЮН.

— Леле! — възкликна Виктория.

Стив седна на канапето.

— Боби страда от сетивно разстройство…

— Откакто мама ме държа заключен в клетка за кучета една година — допълни Боби.

— Мили Боже! — каза Виктория.

— Лявото полукълбо на Боби един вид се е изключило — каза Стив. — Имплицитна памет, логично и последователно мислене. Но дясното му полукълбо се е засилило. Експлицитна памет, навици и процедурно мислене.

— Мога да помня разни неща — обясни Боби.

— Изчели сме много медицинска литература заедно — каза Стив.

— Ние сме най-добри приятели — добави Боби. — Ще живея при чичо Стив, докато порасна достатъчно, за да забърша Джена Джеймсън.

— Съседка ли ти е? — попита Виктория.

— Не.

— Актриса е — поясни Стив.

— Май не съм гледала нейни филми — каза Виктория.

— „Дженатилия“ — побърза да изброи Боби. — „Устни услуги“, „С един, с всички“.

— Трябва да вървя — каза Виктория.

— Ще дойдеш ли пак? — попита Боби.

— Щом като веднъж е дошла… — Стив погали Боби по косата и го погледна с нескрита обич. Нямаше я нахаканата усмивка, измамническите номера. Вкъщи, с племенника си, Соломон е съвсем друг човек, помисли си Виктория.

Момчето коленичи на канапето и протегна дясната си ръка към Виктория и разпери пръстите си като ветрило.

— Виж го ти него — каза Стив. — Иска да си докоснете ръцете.

Виктория вдигна дясната си ръка и двамата допряха пръсти и длани.

— Също както с мама — каза Боби. — Само дето няма прозорец.

— Прозорец? — попита учудено Виктория.

— Стаята за посещения в затвора — поясни Стив. — Когато Боби беше малък, майка му беше в затвора и двамата се докосваха от двете страни на стъклото.

Виктория не искаше да притеснява Боби и да го пита защо майка му е била в затвора. В очите му зад очилата се криеше тъга и уязвимост.

— Моля те, ела пак — каза Боби.

— Ако чичо ти няма нищо против.

— Когато пожелаеш.

— До скоро, Соломон — каза Виктория. — Боби, ти си чудесно момче. София, радвам се, че видях теб и руднициците ти.

— Не се и съмнявам.

Стив изпрати Виктория до вратата.

— Успех с делото. Ако имаш нужда от съвет, просто се обади.

Соломон изглеждаше искрен, помисли си Виктория, когато прекрачи във влажната нощ и се отправи към колата си. Какво изпитваше, чувствата й се бяха объркали като разплетена прежда? Нотка на разочарование, може би. Щяха да й липсват искрите, които изскачаха, щом кръстосаха мечове. Имаше странното усещане за нещо свършило още преди да е започнало.

— Виктория, почакай! — извика Стив и забърза по каменната пътека към нея.

Незнайно защо вълнението зажужа в нея като пчела срещу прозорец. Какво искаше той?

Стив й подаде обувката „Гучи“ от змийска кожа.

— Забрави я — каза той, после се запъти обратно към къщи и затвори вратата.

Може би го осъдих прибързано, мислеше си Виктория на сутринта след посещението си у Соломон. Е, в съда се правеше на каубой, стреляше наслуки по всичко, което се движи. Но у дома показваше и нещо друго. Освен гърдите си.