Мери Кларк - Къде си сега?

Безмълвно превъртях касетата, а после двете с майка ми седнахме в кухнята и аз й пуснах записа. Гласът на Мак, който се шегуваше с учителката си по актьорско майсторство: „Звуча ли като Лорънс Оливие или като Том Ханкс?“ — а после драматичната промяна в тона му, когато започна да рецитира сонета от Шекспир.

Когато изключих касетофона, лицето на мама бе побледняло от болка и скръб.

— Нещо не е било наред — прошепна тя. — Защо не е дошъл при мен? Каквото и да се е случило, не може да е било чак толкова лошо, че да не му помогна. — А после протегна ръка към мен. — Дай ми касетата, Каролин — настоя.

— Не мога, мамо — отвърнах. — Не би ме учудило, ако ни накарат да я предадем на полицията. Според теб тя означава, че Мак е бил в беда. Има обаче и друго обяснение — че просто е рецитирал случайно избрано произведение. Утре с Елиът имаме среща с един адвокат по криминално право. Трябва да е у мен, за да му я пусна.

Без да каже нито дума повече, майка ми се извърна и си тръгна.

— Ще ти се обадя по-късно — прошепна Елиът, преди да се втурне по коридора след нея.

Когато си отидоха, отново пуснах лентата.

— „Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…“

Мак можеше просто да се вживява в ролята си или да говори за самия себе си, но в този момент, както бях изпълнена с болка и горчивина, си помислих, че думите могат спокойно да се отнасят и за мен. Няколко минути по-късно стационарният телефон в апартамента иззвъня. Когато вдигнах слушалката и казах: „Ало“, човекът от другата страна затвори.

Не можеше да се насити на новите истории в медиите за останалите три момичета — Емили, Розмари и Вирджиния. Спомняше си ги и трите толкова ясно. Емили беше първата. Отначало вестниците не се заинтересуваха особено от изчезването й. Вече бе бягала от къщи, затова, когато отново не се прибра у дома в Трентън, Ню Джърси, дори родителите й решиха, че е възможно просто да е избрала да се махне.

Когато обаче изчезна Розмари, три години по-късно, започнаха да мислят, че е възможно и Емили да е била похитена. А после, когато преди четири години Вирджиния се стопи от лицето на земята, медиите имаха голям ден, докато свързваха трите случая.

Това, разбира се, не продължи дълго. От време на време някой мераклия да спечели „Пулицър“ пишеше статия, в която свързваше трите млади жени, но тъй като нямаше нови следи, интересът на публиката заглъхна.

Лизи бе променила всичко това. „Къде си, Мак?“ бе въпросът, който бе на устата на всички.

Облечен в екип за бягане с качулка, с тъмни очила на очите, той тичаше покрай Сътън Плейс. Както очакваше, бе претъпкано с вановете на разни медии. „Чудесно — помисли си той, — чудесно.“ Извади малката метална кутийка от джоба си, отвори я и извади клетъчния телефон на Лизи. Сега, когато набереше, полицаите щяха да успеят да засекат местоположението му някъде в този район. „Но нали точно това искам?“ — каза си с усмивка, докато набираше телефонния номер на апартамента, чакаше Каролин да вдигне и после прекъсваше връзката. След това, ускорявайки крачките си, той изчезна по задръстения от пешеходци тротоар на Петдесет и седма улица.

Досега Брус Гълбрайт и неговата съпруга, доктор Барбара Хановер Гълбрайт, бяха избягвали да говорят за Мак Макензи. Но най-после в сряда вечер, след като децата си легнаха и родителите изгледаха новините в десет, Брус разбра, че трябва да повдигне темата.

Двамата се намираха в библиотеката на просторния си апартамент на Парк Авеню. Всеки път, когато заминеше на служебно пътуване, Брус отново и отново осъзнаваше колко е щастлив в своя дом, заедно със семейството си. Барбара се бе преоблякла в светлозелена пижама и бе разпуснала пепеляворусата си коса, така че тя падаше свободно по раменете й. Брус отдавна бе преодолял периода, в който се чувстваше тромав и непохватен в нейно присъствие, но дори и сега чувството, че един ден може да се събуди и да разбере, че е сънувал, че животът, такъв, какъвто го познаваше, е само една илюзия, никога не напускаше подсъзнанието му.

През последните дни, откакто медиите започнаха да свързват Мак с изчезването на Лизи Андрюс — онова момиче от Кънектикът — а после и с убийството на преподавателката по актьорско майсторство — бе видял как Барбара става все по-напрегната и по-напрегната.

По време на новините с ревност, която така и не бе успял да преодолее, Брус бе наблюдавал изражението на съпругата си всеки път, когато на екрана се появяха снимки на Мак. След като натисна бутона на дистанционното и видя как екранът потъмнява, той разбра, че е време да обсъдят стъпките, които трябваше да предприемат.