Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Минават през няколко подземни коридора с капани в тях — Уест ги неутрализира с лекота.

Пръсване с лепкава пяна в дупка на стената, от която иначе ще се изстрелят малки стоманени остриета.

Десет болестотворни молосидни прилепа излитат озъбени от тъмна ниша при тавана, но и Хор литва от рамото на Уест и се забива в центъра на ятото им с разперени нокти. Сблъсък във въздуха. Писъци. Два прилепа падат, разкъсани от ноктите на сокола.

Това разколебава ятото и двамата мъже се шмугват през него. След малко Хор ги настига.

Влизат в залата с фалшивия под. Същата като в Судан, но вместо скрита под водораслите вода, покриваща плочите за стъпване, тук водата е вряла, загрята от геотермални източници.

Магьосника естествено разполага с подреждането на камъните и Уест бързо прекосява залата.

Застава пред дълга извиваща се шахта. Изглежда поне стотина метра дълга, каменна, наклонена под остър ъгъл и широка точно колкото да се побере, когато сяда в нея.

Барабаните продължават да бумтят.

Злокобното песнопение вече се чува съвсем ясно.

Писъците на жената са ужасни: изпълнени с болка, отчаяние и първичен страх.

Уест хвърля поглед към Магьосника, който още балансира с разперени ръце над врялата вода.

Възрастният мъж му махва с ръка да не го чака.

— Върви, Джак! Върви! Иди при нея! Ще те настигна!

Уест скача с краката напред в подобната на тръба шахта и се плъзва надолу.

Пет клопки по-късно изскача от долния край на каменната тръба…

… върху някакъв балкон.

Балкон, от който се разкрива гледка към голяма пещера. И става свидетел на кошмар, който няма да забрави никога.

Жената лежи на грубо издялан каменен олтар, крайниците й са разпънати и завързани за четирите му ъгъла. Гърчи се и се бори, ужасена от онова, което я очаква.

Заобиколена е от двайсетина души с черни роби на жреци и със страховити маски на чакал, изобразяващи египетския бог Анубис.

Шестима от жреците бият по огромни барабани от лъвска кожа.

Останалите монотонно пеят на странен език.

Колкото и да е невероятно, шестнайсет десантници в пълно бойно снаряжение са образували кръг около жреците, обърнати с лице навън. Всички до един са французи, хванали готови за стрелба автомати. Погледите им са мъртви.

Уест насочва вниманието си към самата зала.

Тя е разположена в пещера встрани от нажеженото до бяло сърце на вулкана и е с осмоъгълна форма.

Пещерата е древна, много древна.

Всички повърхности в нея са плоски. Каменните стени са толкова гладки, че изглеждат като нарисувани. В стените има шахти — правоъгълни дупки с остри ръбове.

Самите стени са скрити под йероглифи. С гигантски изсечени в камъка букви над главната врата е изписано:

„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра. Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има. Не влизай — и света не ще го има.“

По някаква причина мотивът с изпъкнали символи по високия таван напълно съответства на другия, издълбан в пода на петнайсет метра под него.

И още нещо има на тавана — тясна вертикална шахта, прокопана в него, в геометричния му център, точно над олтара.

Изглежда, тази свръхтясна вертикална шахта стига до външния свят, защото през нея прониква слънчев лъч… абсолютно вертикален, тънък като лазерен, ослепително ярък.

Лъчът…

… попада върху олтара, на който лежи жената.

И още нещо…

Жената е бременна.

И даже повече от това…

Тя ражда.

Родилните болки явно са силни, но не те са единствената причина за писъците й.

— Не ми отнемайте детето! — ридае тя. — Не… ми… отнемайте… детето!

Жреците не обръщат никакво внимание на молбите й и продължават монотонно да пеят и да блъскат барабаните.

Отделен от церемониалната зала от пропаст, широка петнайсет метра и бог знае колко дълбока, Уест може само безпомощно да наблюдава разиграващата се сцена.

Изведнъж в какофонията от звуци се разнася нов.

Изплакването на дете…

Жената е родила.

Жреците пеят.

Главният жрец — той единствен е облечен в червена роба и не носи маска — издърпва детето от утробата на майката и го вдига във въздуха под вертикалния лазерен лъч слънчева светлина.

— Момче! — обявява тържествуващо.

Жреците отново запяват, вече радостно.

В този миг, когато главният жрец е вдигнал бебето, Уест съзира лицето му и прошепва:

— Дел Пиеро.

Жената се разплаква:

— Господи, не! Не ми го вземайте! Не! Не-е-е!…