Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

— Окей… всички на борда! — надвика оглушителния шум Уест.

Хората му скочиха на рампата — Магьосника с Лили; Зоуи помагаше на Фъзи, а Стреч — на Дългоух. Последни бяха Уест и Мечо Пух.

В мига, в който се озова на товарната рампа, Уест откачи „блатния бегач“, лодката заора зад вече ускоряващия 747 и започна да се преобръща странично.

Рампата се вдигна и се затвори, самолетът увеличи оборотите и остави зад себе си американските „Апачи“ и лодките в блатото. Набра скорост за излитане и плавно се издигна.

Невредим.

Свободен.

„Халикарнас“ летеше на юг над огромното етиопско плато.

Докато другите идваха на себе си в салона на самолета, Уест отиде в кабината при пилота: едър новозеландец с рунтава брада, бивш военен пилот, известен като Скай Монстър. За разлика от останалите, неговата позивна бе същата като от времето, преди да се присъедини към екипа.

Уест се загледа в ландшафта, над който летяха — блатото, планината, големите равнини по-нататък — и се замисли за Дел Пиеро и превъзхождащите американски сили. Дел Пиеро щеше да има нужда от много, много късмет.

Американците както винаги бяха пристигнали последни, но за сметка на това бяха заложили на голям резерв в груба сила. Бяха оставили Уест и европейците да се боричкат за частта, да дадат жертви, за да се сдобият с нея, а после се бяха намесили с лакти и мускули, бяха избутали хиените и бяха отмъкнали наградата.

„Халикарнас“ се издигаше в небето все по-далеч от опасността и Уест спря поглед на голямата американска база, установена на западния бряг на блатото.

И в главата му се материализира една обезпокоителна мисъл…

Как изобщо американците бяха разбрали за съществуването на това място?

Европейците имаха свое копие на ръкописа на Калимах, а освен това разполагаха с момчето, разбира се. Но американците, поне доколкото бе известно на Уест, нямаха нито едното, нито другото.

Което означаваше, че няма логично обяснение откъде знаят, че това е мястото, където е била прибрана главата на Родоския колос.

Уест смръщи вежди.

Значеше ли това, че прикритието на екипа му е разкрито? Бяха ли открили американците тяхната база и беше ли възможно да са ги проследили от там до тук? Имаше и една още по-лоша възможност: дали в екипа му нямаше предател, издал местоположението им може би чрез насочващо устройство?

Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, едно бе сигурно: Джуда вече знаеше, че Уест е замесен в издирването на съкровището. Може да не знаеше за кого точно работи Уест, но участието му бе извън всякакво съмнение.

А това на свой ред означаваше, че нещата тепърва ще стават още по-напечени.

Бяха в безопасност най-сетне, но лишени от скъпоценната придобивка.

Самолетът се носеше на юг.

Изморен, мръсен и натъжен от загубата на Ноди — испанецът беше чудесен член на екипа — Уест се прибра в малката каюта в кърмата на самолета.

Отпусна се на койката и заспа в секундата, в която главата му докосна възглавницата.

Спа дълбоко, но сънищата му бяха изпълнени с ярки видения — подземни зали с капани, каменни олтари, песнопения и писъци, стичащи се потоци лава — и в средата на всичко това той самият, тичаше през опасностите.

Най-интересното обаче бе, че тези сънища не бяха продукт на въображението му.

Събитията в тях се бяха случили преди десет години…

Североизточна Уганда

20 март 1996

Десет години по-рано

20 март 1996, 11:47

Образите от сънищата на Уест…

Уест отчаяно тича надолу по древен тунел заедно с Магьосника към мястото, откъдето се разнасят звуци на кънтящи барабани, монотонно пеене и ужасените писъци на жена.

Горещо е.

Горещо е като в пъкъла.

И понеже се намират във вулкан, дори изглежда като в пъкъла.

Само двамата са… и Хор, разбира се. По онова време екипът още не съществуваше.

Дрехите им са кални и изцапани с катран — пътят дотук се бе оказал мъчително труден. Уест е с пожарникарската си каска и армейските обуща с дебели подметки. Десет години по-млад, на двайсет и седем, той е по-голям идеалист, но не по-малко твърд. Очите му са присвити, съсредоточени. И лявата му ръка си е още неговата собствена.

Бум-бум-бум… кънтят барабаните.

Монотонното пеене се засилва.

Женските писъци режат слуха.

— По-бързо! — настоява Магьосника. — Ритуалът е започнал!