Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Изправеният на малката платформа Джуда съзерцаваше картината триумфално.

От мястото си в едното хъмви Магьосника наблюдаваше в мрачно мълчание.

Слънцето докосна отворената дупка в обелиска и един от лъчите му засия право през нея…

… и продължи към тръбната конструкция на върха на крана…

… и прониза леката утринна мъгла като многоцветен лазерен лъч.

Оцветеният в цветовете на дъгата лъч се стрелна встрани от Храма, прониза пространството на запад, премина над Нил, към…

… стълпотворението от кафяви скали, което защитаваше и охраняваше Долината на царете.

Не.

Направи го много по-точно.

Спря върху нещо, построено в тези скали — постройка, уникална за цялата египетска архитектура, състояща се от две величествени рампи и три великолепни площадки, украсени с множество колони.

Погребалният храм на Хатшепсут.

20 март 2006, 06:30

Денят на настъпване на Тартар

Американците веднага се отправиха натам.

Ослепителният лъч слънчева светлина бе осветил самотен свод в левия край на най-ниското ниво на величествената постройка.

Там намериха врата, скрита толкова изкусно, че изглеждаше като част от стената. Но над нея бе изобразен познатият символ, на който до този момент никой не бе придавал особено значение:

При вида на това изображение очите на Маршал Джуда радостно засияха.

Американците минаха през вратата, сякаш тя не съществуваше.

Вътре ги чакаха капани.

Един от коридорите бе пълен със зловещи люлеещи се механизми, с чиято помощ от процепи в стените засвистяха остриета и дори отсякоха главата на един нещастник.

След това дойде ред на наводнена до коленете зала — във водите се криеха други остриета, предназначени да режат крака. За щастие Кьониг знаеше от изследванията си безопасния път през коварното езеро.

Накрая Маршал Джуда мина през каменен портал и застана на платформа, която се издигаше над гигантска подземна пещера.

Не бе толкова голяма, колкото пещерата с Висящите градини, но макар да й отстъпваше по размери, я превъзхождаше във великолепие.

Всяка каменна стена бе обработена от човешка ръка — от безчислено много човешки ръце. Нямаше нито едно кътче, останало забравено.

Пещерата изглеждаше като подземна катедрала — имаше високи стени, извит таван и четири големи свещени езера, оформени по такъв начин, че да оставят между тях празно пространство във формата на гигантски кръст.

В пресечната точка на кръста — фокус на грамадната подземна зала — имаше висока квадратна платформа, а от четирите й страни се издигаха обелиски. На тази платформа лежеше украсен стъклен саркофаг.

„Украсен“ е дума, безсилна да изрази как изглеждаше саркофагът.

Беше от злато и стъкло и бе положен под висок балдахин, изработен от злато. Колоните на балдахина не бяха прави, а се издигаха огънати и спираловидно, сякаш бяха застинали лози.

— Ковчегът на Александър Велики… — прошепна Кьониг.

— За който се говори, че е изработен от стъкло — потвърди Магьосника.

— Почакайте малко. Това ми изглежда познато… — обади се Джуда.

Зад него Франческо дел Пиеро — неговите ръце, както и ръцете на другите пленници, бяха оковани — наведе мълчаливо глава, сякаш се мъчеше да остане невидим.

Джуда се обърна към Кьониг.

— Направете измервания с лазерното оборудване. Искам да знам височината, широчината и дължината на тази зала.

Кьониг се залови да изпълни нареждането и след минута докладва:

— Дълга е 192 метра и в най-широкото място е 160 метра. Височината в центъра е… 135 метра.

Магьосника приглушено се изсмя.

— И какво му е смешното? — малко засегнато го попита Кьониг.

— Нека опитам да се досетя — каза Магьосника. — Балдахинът над саркофага е висок двайсет и девет метра.

Кьониг направи измерване с лазерното оборудване… и смаяно се обърна към Магьосника.

— Точно двайсет и девет метра! Откъде знаете?

Магьосника отговори:

— Защото пещерата е с абсолютно същите размери като базиликата „Свети Петър“ в Рим.

Джуда се обърна към Дел Пиеро, който се сви още повече, доколкото това изобщо бе възможно.

Магьосника продължи невъзмутимо:

— След като всичко в Римокатолическата църква е повторно изобразяване на някогашното боготворене на Слънцето в Египет, защо тогава базиликата „Свети Петър“ да е по-различна? Нейните размери са точно повторение на това свещено място — последното скривалище на най-ценната част на Пирамидиона — неговия връх.