Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Той застана на ъгъла с отпуснати ръце. След срещата си с Евгений той посвети цялото си време да разглежда забележителностите. Обикаляше с часове, което му даде възможност да разбере кой го следи, колко са, колко често се сменят. Запомни лицата им, можеше да ги разпознае в тълпа от сто или хиляда души, ако беше необходимо. Имаше и предостатъчно време, за да наблюдава методологията им, както и навиците им. Можеше да имитира всеки от тях, ако беше нужно. С променено лице можеше да се превърне в един от тях. Но това щеше да отнеме време, а времето бе ограничено. Притесняваше го само, че в някои моменти, когато беше сигурен, че преследвачите му не са наоколо — или се сменяха, или за развлечение, за да минава времето, той им се изплъзваше, — изострените му животински инстинкти му подсказваха, че е наблюдаван от някой друг. Някой от охранителите на Лермонтов? Той не знаеше, тъй като никога не беше успял да го зърне.

Зад него се чу гърленото ръмжене на дизелов двигател. Той не се обърна. С ужасно скърцане една маршрутка спря пред него. Вратата се отвори отвътре и той се качи.

Озова се срещу ахатовите очи на Богдан Илич. Знаеше, че е по-добре да не го пита къде отиват.

Маршрутката ги остави в началото на Френския булевард. Те минаха по калдъръма, под извисяващите се акациеви дървета, които толкова добре си спомняше. И в края на калдъръмената улица се появи крайната станция на кабинков лифт, който отиваше надолу към плажа. Той е идвал тук преди, сигурен беше.

Богдан тръгна към станцията. Борн щеше да го последва, когато някакво шесто чувство го накара да се обърне. Той забеляза, че техният шофьор не си беше тръгнал. Седеше отпуснат на седалката, с мобилен телефон, опрян на бузата му. Очите му се озъртаха наляво и надясно, но нито веднъж не се спряха на Борн или Богдан.

Ярко оцветените двуместни гондоли на кабинковия лифт като в увеселителен парк висяха на скърцащ стоманен кабел. Кабелът бе опънат високо над дърветата и гъстите храсти, през които криволичеха тесни пътеки и стръмни стъпала, преди да излязат на плажа „Отрада“. В разгара на лятото плажът бе пълен със загорели любители на морето и слънцето, но по това време на годината, когато духащият по брега вятър раздвижваше влажния пясък, беше почти пуст. Борн надникна през металния парапет и видя едър кафеникав боксер, който лудуваше в бледозелената пяна, докато господарят му — слаб мъж с широкопола шапка, с ръце, пъхнати в огромните джобове на твърде широкото му палто — следваше кучето по брега. Взрив от хаотична руска поп песен избухна от две дрънчащи тонколони, след това внезапно спря.

— Обърни се. Ръцете на нивото на раменете.

Борн изпълни нареждането на Богдан. Усети как големите ръце на мъжа го претърсват за оръжие или микрофон, с който би могъл да запише сделката и да устрои капан на Лермонтов. Богдан изсумтя, отдръпна се и с безучастен вид запали цигара.

Докато влизаха в станцията на лифта, отвън спря черна кола. От нея излязоха четирима мъже. Бизнесмени, облечени в евтини източноевропейски костюми. Освен това явно не се чувстваха удобно в дрехите си. Те се оглеждаха, протягаха се и се прозяваха и поглеждаха към Борн. Още една тръпка, предизвикана от усещането за позната ситуация, премина през Борн. Това също се беше случвало преди.

Един от бизнесмените извади дигитален фотоапарат и започна да прави снимки. Избухна смях, примесен с мъжки закачки.

Докато бизнесмените се шегуваха и се правеха на туристи, Борн и Богдан чакаха яркожълтата гондола да приближи до бетонната станция. Борн стоеше с гръб към групичката мъже.

— Богдан Илич, следят ни.

— Разбира се, че ни следят. Само съм изненадан, че го споменаваш.

— Защо?

— Ти за глупак ли ме взимаш? — Богдан извади маузер и го насочи към Борн. — Това са твои хора. Беше предупреден. Няма втори шанс. Ето я гондолата. Качвай се, товарищ. Щом стигнем до горичката, ще те убия.

Директорът пристигна в библиотеката точно в 17,33 часа. Там го намери и Лърнър. Библиотеката беше голямо квадратно помещение с високи тавани. В нея обаче нямаше никакви книги. Нито един том. Всички данни, история, коментари, стратегия, тактика, с една дума, събраната мъдрост на бившите и настоящите директори и служители на ЦРУ, бяха прехвърлени в дигитален формат и качени на огромните свързани хард дискове на специален сървър. Шестнайсет компютъра бяха разположени по периферията на помещението.

Стария бе влязъл във файловете за Абу Сариф Хамид ибн Ашеф ал Уахиб, мисията, организирана от Алекс Конклин, единствената, която, доколкото знаеше директорът, Борн не бе успял да изпълни. Хамид бе собственик на международен холдинг, пречистващ петрол, произвеждащ химикали, желязо, мед, сребро, стомана и други подобни. Компанията „Интегрейтид Въртикал Текнолоджис“ беше базирана в Лондон, където саудитецът емигрирал, когато се оженил за втори път за британка от висшето общество на име Холи Каргил, която му беше родила двама синове и една дъщеря.