Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Вие ли сте Евгений Фьодорович?

Мъжът му хвърли кос поглед.

— А защо се интересувате?

— Търся кафяви яйца, само кафяви. Казаха ми да дойда тук и да попитам за Евгений Фьодорович.

Евгений Фьодорович изсумтя, наведе се и каза нещо на жената до него. Тя кимна, без да прекъсне отработения ритъм на пакетиране на яйцата и прибиране на парите в огромните джобове на избелялата й рокля.

— Оттук — каза Евгений, сочейки с глава. Той извади овехтяло сако, излезе иззад бетонната бариера и поведе Борн към източната страна на пазара. Те прекосиха улица „Среднефонтанская“ и навлязоха в площад „Куликово поле“. Небето бе станало бяло, сякаш гигантски облак бе паднал отгоре и бе покрил града. Светлината, равномерна и без сенки, бе мечтата за всеки фотограф. Тя разкриваше всичко.

— Както виждаш, площадът е много съветски, много грозен, ретро, но не в добрия смисъл — каза Евгений Фьодорович иронично. — Той обаче служи, за да ни напомня за миналото — за глада и кланетата.

Мъжът продължи да върви, докато стигнаха до десетметрова статуя.

— Моето любимо място за правене на бизнес: в краката на Ленин. В старите дни комунистите организираха митинги тук. — Отпуснатите му рамене се повдигнаха и отново се приведоха. — Какво по-добро място, а? Сега Ленин ме гледа отгоре като проклет светец покровител, който, вярвам, е бил запратен в най-дълбоката огнена дупка на ада.

Очите му отново се присвиха. Миришеше така, както миришат бебетата, на пресечено мляко и захар. Имаше дебели вежди под ореол от кафява коса, която се къдреше навсякъде като използвана тел за почистване на съдове.

— Значи искаш кафяви яйца.

— Голямо количество — каза Борн. — И постоянна доставка.

— Така ли? — Евгений приседна на варовиковия пиедестал на статуята на Ленин и извади черна турска цигара. Запали с бавен, почти религиозен ритуал, вдишвайки дълбоко дима в дробовете си. След това я хвана като хипи, което се наслаждава на цигара със силна мексиканска марихуана. — Откъде да знам, че не си от Интерпол? — каза той, изпускайки въздух с меко свистене. — Или си агент под прикритие на ССУ?

Той имаше предвид Службата за сигурност на Украйна.

— Защото ти казвам, че не съм.

Евгений се засмя.

— Знаеш ли какво е ироничното в този град? Той е на брега на Черно море, но винаги е страдал от недостиг на питейна вода. Това всъщност не би било особено интересно, освен заради факта, че по този начин Одеса е получила името си. В императорския двор на Екатерина се говорело на френски и някакъв шегобиец предложил тя да нарече града Одеса, защото звучи като assez d’eau, произнесено наобратно. Достатъчно вода, нали? Такава шибана шега си направиха французите с нас.

— Ако сме свършили с урока по история — каза Борн, — бих искал да се срещна с Лермонтов.

Евгений погледна към него през острия дим.

— С кого?

— С Едор Владович Лермонтов. Той държи търговията тук.

Евгений се изправи, очите му гледаха някъде покрай Борн. Той го поведе покрай паметника.

Без да обръща глава, Борн видя с периферното си зрение мъж, който разхождаше голям доберман. Дългата тясна глава на кучето се въртеше, жълтите му очи се взираха в Евгений, сякаш можеше да усети страха му.

Когато стигнаха до другата страна на статуята на Ленин, Евгений каза:

— Сега докъде бяхме стигнали?

— Лермонтов — каза Борн. — Шефът ти.

— Твърдиш, че той е шефът ми?

— Ако работиш за някой друг, кажи ми сега — каза Борн кратко. — Аз искам да правя бизнес с Лермонтов.

Той усети как другият мъж се промъква зад него, но не помръдна, не даде никакъв признак пред Евгений Фьодорович, докато студеното дуло на пистолет не опря в главата му зад дясното ухо.

— Запознай се с Богдан Илич.

Евгений Фьодорович пристъпи напред и разкопча палтото на Борн.

— Сега ще разберем истината — товарищ.

С минимално усилие пръстите му измъкнаха портфейла и паспорта от вътрешния джоб. Той отстъпи назад и отвори първо паспорта.

— Молдовец, така ли? Илиас Вода. — Той се взря в снимката. — Да, добре, това си ти. — Бързо отгърна една страница. — Идваш право от Букурещ.

— Хората, които представлявам, са румънци — каза Борн.

Борн гледаше как Евгений Фьодорович рови с лапата си из портфейла, преглеждайки трите различни вида документи, включително шофьорската книжка и разрешителното за внос-износ. Това, последното, бе отлично хрумване, помисли си Борн. Трябваше да благодари на Дерон, когато се върне.