Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Лърнър поклати глава.

— Дали това е достатъчно?

— Какво имаш предвид?

— Все повече си мисля, че има реална възможност Борн да е замесен в бягството на Чевик.

Веждите на Стария се сключиха.

— Имаш ли доказателство за това?

— Работя по въпроса — каза Лърнър. — Но това е толкова логично. Бягството е било планирано предварително. Хората на Чевик имаха нужда той да излезе от килията и Борн свърши това доста ефикасно. Успяхме да се убедим в неговата ефективност.

Стария удари с ръка по масата.

— Ако той стои зад бягството на Чевик, кълна се, че ще го одера жив.

— Аз ще се погрижа за Борн.

— Търпение, Матю. За момента се нуждаем от него. Трябва да върнем Мартин Линдрос и сега Борн е единствената ни надежда. Отдел „Операции“ изпрати втория екип „Скорпиън“ да открие първия, загубихме и двата.

— Казах ти, че с моите контакти мога да събера малък екип от наемници, бивши сътрудници на Агенцията за национална сигурност, които сега са в частния сектор.

Директорът поклати глава.

— Тази идея бе мъртва от самото начало. Никога не бих позволил на група наемници, хора, които не познавам, които не са под мое командване, да участват в такава деликатна мисия.

— Но Борн… Проклятие, ти знаеш миналото му, и сега историята се повтаря. Той прави каквото си поиска, каквото му изнася и не му пука за никой друг.

— Всичко, което каза за Борн, е вярно. Лично аз презирам този човек. Той олицетворява това, което смятам за заплаха за организация като ЦРУ. Но знам нещо друго — той е лоялен към хората, с които е свързан. Мартин е един от тях. Ако някой може да го открие и измъкне, това е Борн.

В този момент вратата се отвори и се появи Ан Хелд.

— Сър, имаме вътрешен проблем. Достъпът ми до секретна информация е отменен. Обадих се на „Електронна сигурност“ и те казаха, че не е грешка.

— Точно така, Ан. Това е част от плана за реорганизация на Матю. Според него нямаш нужда от достъп до свръх-секретна информация, за да вършиш работата, която ти давам.

— Но, сър…

— Чиновническият персонал си има свое ниво на достъп до информация — каза Лърнър. — Оперативният има друго. Чисто и ясно, без двусмислици. — Той погледна към нея. — Все още ли има проблем, мис Хелд?

Ан бе бясна. Погледна към Стария, но веднага разбра, че е безсмислено да очаква помощ от него. Тя оцени мълчанието, съучастието му като предателство към една връзка, която толкова дълго и упорито бе градила. Почувства се в правото си да се защити, но знаеше, че не му е нито времето, нито мястото.

Беше готова да затвори вратата, когато куриер от отдел „Операции“ се появи зад нея. Тя се обърна, взе лист хартия от него и се върна обратно.

— Току-що получихме доклад за изчезналия агент — каза тя.

През последните няколко минути директорът ставаше все по-мрачен.

— Кой е той? — рязко попита той.

— Сорая Мур — отговори Ан.

— Ето — каза Лърнър твърдо, — как да си върша работата, когато хора, върху които нямам контрол, правят каквото си искат? Това се дължи директно на Линдрос, сър. Ако ми поверите управлението на „Тифон“, поне докато той или бъде намерен, или бъде потвърдено, че е мъртъв…

— Сорая е с Борн — каза Ан Хелд на шефа си, преди Лърнър да успее да продължи.

— По дяволите! — избухна директорът. — Как се е случило това?

— Изглежда никой не знае — каза Ан.

Директорът се бе изправил, лицето му бе пламнало от гняв.

— Матю, смятам, че „Тифон“ се нуждае от изпълнителен директор. От този момент това си ти. Върви и веднага поеми работата.

— Спри мотоциклета — каза Сорая в ухото му.

Борн поклати глава.

— Все още сме твърде близо до…

— Веднага — Сорая опря острието на нож към гърлото му. — Сериозно ти говоря.

Борн свърна в една странична улица, качи мотоциклета на тротоара и пусна подвижната подпора. Когато двамата слязоха, той се обърна към нея и каза:

— За какво, по дяволите, бе всичко това?

В очите й блестеше зле сдържан гняв.

— Ти уби Тим, ти, кучи сине.

— Какво? Как можа дори да си помислиш…?

— Ти каза на хората на Чевик къде е той.

— Ти си полудяла.

— Така ли? Твоя беше идеята да го изведеш от затворническия блок. Опитах се да те спра, но…

— Не съм убил Хитнър.

— Тогава защо не реагира, докато стреляха по него?

Борн не й отговори, защото нямаше отговор. Спомни си момента, когато бе измъчван от звук и — той потри челото си — от омаломощаваща болка. Сорая бе права. Чевик избяга, Хитнър бе мъртъв. Как бе допуснал да се случи всичко това?