Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Сега, когато Борн знаеше какъв транспорт е избрал Мута ибн Азиз, той съсредоточи отново вниманието си върху картата. Знаеше, че пратеникът ще напусне острова в осем часа същата вечер, но накъде ще тръгне и как — това му беше неизвестно.

Борн влезе в офиса, където се наемаха велосипеди, и си избра колело с кош отпред. То нямаше да бъде толкова бързо, колкото това на Мута ибн Азиз, но той се нуждаеше от коша, за да си остави чантата. Плати предварително на собственика и пое в посоката, в която бе тръгнал пратеникът, изкачвайки се към вътрешността на острова.

Когато вече не се виждаше пристанището, той спря и под сянката на една палма разрови в чантата си за приемника, който вървеше заедно с НСУ, наноелектрическото устройство, което Сорая му бе прикачила, за да го следи. Той успя да прехвърли устройството на Мута ибн Азиз, когато се бяха прегърнали на пристанището. На острова, където нямаше коли, би било невъзможно да проследи пратеника на велосипед, без да бъде забелязан.

Борн включи проследяващото устройство и видя на монитора точката, която представляваше позицията на арабина. Натисна друг бутон и скоро засече сигнала. Качи се отново на колелото и потегли, без да обръща внимание на болката отстрани на тялото си, ускори и макар пътят пред него да се виеше стръмно нагоре, започна да се движи сравнително бързо.

Сорая караше покрай южния край на огромната строителна площадка, граничеща с Девета улица и „Флорида Авеню“. Проектът за жилищна страда, който щеше да замени изгнилите зъби на предградието с извисяващи се импланти от стомана и стъкло, вече бе доста напреднал. Металните скелети на две от кулите бяха почти завършени. Мястото бе пълно с гигантски кранове, люлеещи стоманени греди във въздуха, сякаш бяха захарни пръчки. Булдозери риеха останки, камиони биваха разтоварвани край един ред със сглобяеми постройки, към който водеха електрически кабели.

Сорая караше своята таратайка по периферията на площадката. Тя търсеше Тайрон. В отчаянието си си бе спомнила, че това е любимото му място. Беше й казал, че идва тук всеки ден.

Двигателят на понтиака изхриптя като астматик в Банкок, след това се върна към нормалния си ритъм. За последните десет минути шумовете, идващи от мотора, ставаха все по-силни и по-чести. Тя се молеше да не рухне, преди да е намерила Тайрон.

След като мина по цялата южна страна, тя зави на север, насочвайки се към „Флорида Авеню“. Тя се оглеждаше за вероятни удобни позиции, където Тайрон би могъл да се скрие на сянка, така че да не бъде забелязан от стотиците работници на площадката. Намери две такива места, но по това време на деня нито едно от тях не беше на сянка. Тайрон също го нямаше. Сорая осъзна, че явно ще трябва да огледа и откъм северната страна, ако иска да го открие.

„Флорида Авеню“ бе на петстотин метра от нея, когато чу силно дрънчене. Разбитият понтиак подскочи, след това потрепери. Всичко свърши не с ръмжене, а със скимтене. Моторът бе мъртъв. Сорая изруга, удари таблото с длан, сякаш колата бе телевизор, чиято картина се нуждае от проясняване.

В момента, в който откопча предпазния си колан, тя видя черния форд. Той се появи откъм ъгъла и се бе насочил право към нея.

— Бог да ми е на помощ — прошепна тя на себе си.

Сви се на топка на седалката и блъсна с два крака страничния прозорец. Стъклото, разбира се, беше подсилено и трудно можеше да бъде счупено. Тя сви крака, разгъна ги отново. Подметките й удариха стъклото — без резултат.

Допусна грешката да надзърне иззад таблото. Фордът вече беше толкова близо, че видя двамата мъже вътре. Плъзна се обратно на седалката и продължи с опитите. Още два удара с крака и стъклото се строши. Но парчетата останаха на място.

Изведнъж прозорецът се разби с гръмотевичен звук. Посипа се дъжд от парченца. Някой бе строшил стъклото отвън. След това един от мъжете в черния форд се протегна вътре. Тя се хвърли към него, но в момента, в който го хвана за ръката, вторият мъж я зашемети с електрошокова палка.

Тялото й се отпусна и двамата мъже я издърпаха грубо от понтиака. През ужасното жужене в главата си тя чу звук от бърз говор на арабски. Взрив от смях. Ръцете им бяха навсякъде по безпомощното й тяло.

След това един от тях насочи пистолет към главата й.

Затворен дълбоко под земята в комплекса на „Дуджа“ в Миран Шах, в килия без прозорци, Мартин Линдрос прокара ръка по дупката, където беше дясното му око. Беше му станало навик. Главата му пулсираше от кошмарна болка. Чувстваше окото си като жарава, само че окото му вече не беше негово. То принадлежеше на брата на Фади, Карим ал Джамил ибн Хамид ибн Ашеф ал Уахиб. Първоначално тази мисъл предизвикваше гадене. Той повръщаше често и обилно като наркоман в абстиненция. Сега тя просто го караше да се чувства дълбоко потиснат.