Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

От апартамента ги заведоха във военен склад на изток от реката, където документите на Бенджамин им осигуриха достъп и желания джип. Пазачите наблюдаваха с изненада как мълчаливият Борн бе пременен в бойна униформа, как му дадоха карабина с щик, стандартен автоматичен пистолет калибър 45 и пет пълнителя, с които се снабдиха само след като нищо неподозиращите подчинени на Крупкин в Генералния щаб на зоната получиха необходимите инструкции по телефона. След като излязоха, Борн се оплака:

— Какво стана със сигналните ракети и онези три-четири гранати? Съгласихте се да ми дадете всичко, което поискам, а не половината.

— Ще ги получите — отвърна Бенджамин, като даде газ и излезе от паркинга на склада. — Сигналните ракети са в автомобилния парк, а гранатите не са част от обикновеното техническо снабдяване. Складирани са в стоманени хранилища в дъното на всички тунели — под тези с оръжията за извънредни ситуации. — Младият инструктор хвърли поглед към Борн. Светлината на фаровете на открития джип освети леката усмивка, проблеснала на лицето му. — В случай на евентуално нападение от НАТО.

— Ама че глупост. Ние бихме дошли по въздуха.

— Не и при въздушна база, където самолетите излитат за деветдесет секунди.

— Побързай, тези гранати ми трябват. Ще имаме ли проблеми, за да ги получим?

— Не, ако Крупкин все така успешно си върши работата.

А Крупкин пак беше на ниво. В тунела получиха сигналните ракети и останалите боеприпаси. Четири руски гранати бяха преброени и предадени на Бенджамин срещу подписа му.

— А сега накъде? — попита той, когато войникът в американска униформа се върна в бетонното караулно помещение.

— Не са американско масово производство — отбеляза Джейсън, като слагаше една по една гранатите в джобовете на куртката си.

— Но не са и за обучение. Тези зони не са с военна ориентация, а са предимно цивилни. Ако тези гранати бъдат използвани, то няма да е с учебна цел… Къде отиваме сега?

— Най-напред провери в щаба дали не се е случило нещо на някой граничен пункт.

— Устройството ми щеше да се обади…

— Не вярвам на устройства, а на думи — прекъсна го Джейсън. — Свържи се по радиото.

Бенджамин се подчини, заговори на руски и използва кодовете, които само висшият състав знаеше. От другата страна долетя троснат отговор на руски. Младият инструктор свали микрофона и се обърна към Борн.

— Няма нищо — каза той. — Само няколко доставки с гориво между зоните.

— Какви са тези доставки?

— Главно петролни. Някои зони имат по-големи резервоари от останалите и военнотехническото обезпечаване налага рутинно преразпределение, докато основните доставки не бъдат получени.

— Това нощем ли става?

— Много по-добре е, отколкото денем улиците да се задръстват от камиони. Не забравяй, че всичко тук е в умалени мащаби. Освен това ние караме по обиколни пътища, но в централната част има поддържащ персонал, който чисти магазини, канцеларии и ресторанти и се готви за следващия ден. Големите камиони само ще пречат.

— Боже, това наистина е Дисниленд… Добре, карай към „испанската“ граница.

— За тази цел трябва да минем през „Англия“ и „Франция“. Не че има кой знае какво значение, но не говоря нито френски, нито испански. А вие?

— Френски свободно, а испански задоволително. Нещо друго.

— Май е по-добре да продължите.

Чакала закова грамадната цистерна на „западногерманската“ граница. Нямаше намерение да продължи по-нататък. Там оставаха най-северните зони: „Скандинавия“ и „Холандия“. Те бяха по-малки и тяхното разрушаване не можеше да се сравнява с това на по-предните зони, а факторът време ги спаси. Сега всичко зависеше от синхрона. „Западна Германия“ щеше да пламне първа и да подхване огромния пожар, който щеше да погълне всичко. Карлос оправи грубата португалска риза, която прикриваше испанския генералски кител, и когато лостовият излезе от караулното, му заговори на руски, като използваше същите думи, с които си бе послужил и на останалите гранични пунктове.

— Не ме карай да говоря глупавия ви език тук. Разнасям бензин и не си губя времето из класните стаи! Ето ми пропуска.

— И аз едва се оправям с немския, другарю — засмя се постовият, пое малката плоска карта и я пъхна в процепа на компютъризираното устройство. Тежката желязна бариера се вдигна: лостовият върна пропуска и Чакала профуча през миниатюрния „Западен Берлин“.

Понесе се по тясното копие на Курфюрстендам до Будапестерщрасе, където намали и отвъртя кранчето. Горивото шурна по улицата. Карлос бръкна в отворената брезентова торба на съседната седалка, измъкна малките пластмасови бомби с часовников механизъм и, както бе направил във всички южни зони до „фашистката“ граница, ги запрати през смъкнатите прозорци от двете страни на цистерната, към основата на дървените сгради, които, по негово мнение, щяха по-лесно да пламнат. После бързо подкара към сектора „Мюнхен“, към речното пристанище „Бремехавен“ и най-накрая стигна до „Бон“ и умалените посолства на „Бад Годесберг“, като наводняваше с бензин улиците и разпръскваше бомбите. Погледна часовника си.