Джон Гришам - Обжалването

Когато отново се качиха в лимузината, Тони Закари обяви:

— Има промяна в плана за обяд. Сенатор Ръд иска да се запознае с теб.

— Сенатор Ръд? — попита невярващо Рон.

— Точно така — потвърди гордо Тони.

Майърс Ръд караше седмия си мандат в Сената на САЩ (трийсет и девет години в политиката) и последните три пъти се беше явил сам на изборите за своя пост, защото никой не бе посмял да се кандидатира срещу него. Поне 40 процента от хората го ненавиждаха, но другите 60 процента го обожаваха, а той се беше усъвършенствал в умението да се грижи за своите и да не обръща никакво внимание на всички останали. Беше жива легенда в политическия пейзаж на щата Мисисипи — можеше да оправи всичко, не спираше да се бърка във всички местни избори и беше едновременно крал, който лично избира своите кандидати, и наемен убиец, който унищожава противниците им; банка, която можеше да финансира всяка предизборна кампания с огромни парични потоци; стар мъдрец, който ръководи своята партия, и бандит, който унищожава другите.

— Сенатор Ръд се интересува от тези избори? — попита невинно Фиск.

Тони го изгледа подозрително. Наистина ли младокът беше толкова наивен?

— Естествено, че се интересува. Сенатор Ръд е много близък с хората, с които се запозна току-що. Членовете на техните организации гласуват за него сто процента. Буквално. Не деветдесет и пет, а сто процента. Само трима сенатори могат да се похвалят с това, а другите двама са новобранци.

„Какво ли ще каже Дорийн? — помисли си Рон. — Ще обядвам във Вашингтон със сенатор Ръд!“

Когато приближиха Капитолия, лимузината зави по еднопосочна улица.

— Да слезем тук — каза Тони, преди шофьорът да успее да излезе от колата, за да им отвори вратата.

Двамата поеха към тесен вход до невзрачен хотел, наречен „Мъриори“. Посрещна ги намръщен стар портиер със зелена униформа.

— Имаме среща със сенатор Ръд — каза рязко Тони.

Чертите на портиера се смекчиха и той им отвори вратата. Влязоха и поеха през пуста мрачна трапезария, а после по дълъг коридор.

— Това е личната приемна на сенатора — обясни тихо Тони.

Рон беше силно впечатлен. Килимът беше износен, а боята на стените се лющеше, но старинната сграда притежаваше някаква особена елегантност. Историята сякаш беше попила в стените. „Колко ли сделки са сключени тук?“, запита се той.

В дъното на коридора влязоха в малка частна трапезария, където признаците за сериозна власт се виждаха още по-ясно. Сенатор Ръд седеше на малка маса, притиснал мобилен телефон до ухото си. Рон не го беше виждал на живо, но веднага го позна. Сенаторът беше с тъмен костюм, червена вратовръзка и гъста, блестяща сива коса, сресана наляво и фиксирана със солидно количество гел. Голямото му кръгло лице сякаш ставаше все по-дебело с всяка изминала година. Около него като пчели се суетяха поне четирима от помощниците му, заети с неотложни разговори по мобилните си телефони — може би един с друг.

Тони и Фиск зачакаха представлението да свърши. Властта в действие.

Изведнъж сенаторът затвори телефона си и другите четири разговора бяха прекратени в същия миг.

— Изчезвайте — изръмжа властно той и подчинените му се пръснаха като мишки.

— Как си, Закари? — попита той и се изправи.

Тони Закари представи спътника си и тримата поведоха неангажиращ разговор. Ръд създаваше впечатление, че познава всички в Брукхейвън, дори имаше някаква леля, която беше живяла там, и за него беше чест да се запознае с мистър Фиск, за когото беше чувал толкова много. В някакъв определен момент от разговора Тони изведнъж каза „Ще се върна след час“ и изчезна. На негово място се появи сервитьор, облечен в смокинг.

— Седни — настоя Ръд. — Храната не е нищо особено, но поне те оставят на мира. Обядвам тук пет пъти в седмицата.

Сервитьорът не обърна внимание на забележката и им подаде менютата.

— Прекрасно е — каза Рон, като се огледа.

По стените имаше полици с книги, които не бяха четени, нито бърсани от прахта поне сто години. Обядваха в библиотека. Нищо чудно, че бяха само двамата. Поръчаха си супа и риба-меч на скара. Сервитьорът затвори вратата след себе си.

— Имам среща в един — каза Ръд. — Да не губим време.

Той се зае да сипва захар в своя студен чай и да го разбърква със супена лъжица.

— Разбира се — отвърна Рон.

— Ти имаш шансове да спечелиш тези избори, Рон. А Господ ми е свидетел, че имаме нужда от теб.

Точно така се изрази кралят, а след няколко часа Рон отново и отново щеше да го цитира пред Дорийн. Това беше гаранция от човек, който никога не беше губил избори през живота си, и още с тези встъпителни думи Рон Фиск вече беше пълноправен кандидат.