Джон Гришам - Обжалването

— Ако адвокатските организации разберат, че ще се кандидатираме, ще се стегнат и също ще започнат да набират средства. А последния път ви победиха.

Присъстващите се подразниха от начина, по който говореше Тони — сякаш щяха да спечелят на миналите избори, ако той и „Съдебно бъдеще“ бяха на тяхна страна. Но никой не коментира това. Споменаването на адвокатските организации веднага им припомни кой е истинският враг.

А и всички бяха твърде развълнувани от идеята за предстоящата кампания, за да се карат помежду си.

Твърдеше се, че колективният иск включва „над триста“ жертви, които бяха пострадали от престъпната небрежност на „Крейн Кемикъл“ и завода в Баумор. Но самият иск беше подписан едва от двайсет ищци, като не повече от половината от тях наистина страдаха от сериозни заболявания. Връзката на заболяванията им със замърсената вода тепърва трябваше да се доказва.

Колективният иск беше подаден във федералния съд в Хатисбърг — на една крачка от окръжния съд, където д-р Лиона Роча и нейните съдебни заседатели бяха произнесли присъдата си едва преди два месеца. Адвокатите Стърлинг Бинц от Филаделфия и Ф. Клайд Хардин от Баумор се появиха лично, за да подадат колективния иск и да отговорят на въпросите на репортерите, които се бяха отзовали на поканата им. За съжаление, не бяха дошли никакви телевизионни репортери, а само журналисти от специализираната преса. Въпреки това случката си беше истинско приключение — поне за Клайд. Не беше влизал във федерален съд повече от трийсет години.

Колкото до мистър Бинц, той направо се отврати от липсата на журналистическо внимание. Беше си мечтал за огромни заглавия и дълги статии с великолепни фотографии. Беше подавал много колективни искове и обикновено се беше справял със задачата да ги рекламира адекватно в медиите. Какъв им беше проблемът на тези селяни от Мисисипи?

Клайд бързо се прибра в Баумор, където Мириам нетърпеливо чакаше в кантората.

— По кой канал ви дават? — попита тя.

— По никой.

— Какво?!

Това несъмнено беше най-важният ден в историята на кантората „Ф. Клайд Хардин и съдружници“ и Мириам нямаше търпение да го гледа по телевизията.

— Решихме да не се занимаваме с телевизионни репортери — обясни Клайд и погледна часовника си. — На тях не може да се има доверие.

Беше пет и петнайсет, крайно време Мириам да си върви.

— Няма нужда да оставаш — каза той, докато сваляше сакото си. — Аз ще се оправя.

Разочарована, тя бързо си тръгна и Клайд веднага извади бутилката. Ледената чиста водка бързо го успокои и той се зае да си припомня този велик ден. Ако имаше късмет, дори щяха да пуснат снимката му в местния вестник на Хатисбърг.

Бинц твърдеше, че има триста клиенти. Значи Ф. Клайд Хардин щеше да събере добра сумичка от своята такса — по 500 долара на човек. Досега беше получил само 3500, с които беше изплатил някои закъснели данъци и такси.

Той си наля втора чаша и реши да не се притеснява. Бинц нямаше да го прецака, защото имаше нужда от него. Той — Ф. Клайд Хардин — вече беше адвокат по един от най-важните колективни искове в страната. Всички пътища водеха към Баумор, а Клайд беше господар в този град.

В кантората обясниха, че мистър Фиск ще бъде в Джаксън през целия ден по лична работа. С други думи, не питайте. Като съдружник имаше право да отсъства от работа, когато си иска, макар че Фиск беше толкова дисциплиниран и организиран, че всички служители от кантората обикновено можеха да го открият в рамките на пет минути.

Призори той се сбогува с Дорийн на стъпалата пред къщата. Тя също беше поканена, но й бе невъзможно да отиде, защото имаше работа и три деца. Просто трябваше да я предупредят по-рано. Рон излезе от къщи, без да закусва, но не защото бързаше чак толкова. Тони Закари беше споменал, че ще закусват в самолета, и това беше достатъчно, за да изкуши Рон да пропусне обичайните си овесени ядки.

Пистата в Брукхейвън беше твърде къса за реактивен самолет, така че Рон с радост се съгласи да отиде до летището в Джаксън. Никога не се беше приближавал на по-малко от сто метра до частен реактивен самолет и дори не си беше мечтал, че някога ще се вози в такъв. Тони Закари го чакаше на летището, здраво му стисна ръката и весело го поздрави с думите:

— Добро утро, ваша светлост.

Двамата решително закрачиха по асфалта на пистата, като подминаха няколко стари турбовитлови самолета — малки, немощни, допотопни машини. В далечината ги очакваше великолепен реактивен самолет — изящен и фантастичен като космически кораб. Навигационните му светлини проблясваха. Красивата му стълбичка беше спусната, като някаква великолепна покана за специалните му пътници. Рон последва Тони нагоре по стъпалата, а на входа на самолета ги посрещна симпатична стюардеса с къса пола, поздрави ги с „Добре дошли на борда“, взе връхните им дрехи и им показа къде да седнат.