Джон Гришам - Обжалването

След злокобна пауза, която продължи не повече от пет секунди, съдията продължи да чете:

— Отговорът е „Да“.

Хората в едната половина на съдебната зала най-сетне успяха да си поемат въздух, докато лицата на хората в другата половина бавно започнаха да посиняват.

— „Въпрос номер две: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че това замърсяване е непосредствената причина за смъртта на а) Чад Бейкър и б) Пит Бейкър?“ Отговорът и в двата случая е „Да“.

Мери Грейс успяваше да измъква кърпички от пакета и да ги подава с лявата ръка, без да спира яростно да си записва с дясната. Погледът на Уес се стрелна към съдебен заседател номер четири, който по една случайност също гледаше към него — с лека усмивка, все едно искаше да му каже: „Сега започва най-хубавото.“

— „Въпрос номер три: По отношение на Чад Бейкър, каква е сумата, която присъждате на майка му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Петстотин хиляди долара“.

Мъртвите деца не струват много, защото те не носят доходи, но впечатляващата сума за Чад беше като предупредителен сигнал за това, което щеше да последва. Уес вдигна поглед към часовника над главата на съдията и благодари на Господ, че са избегнали фалита.

— „Въпрос номер четири: По отношение на Пит Бейкър, какво обезщетение присъждате на вдовицата му Джанет Бейкър като обезщетение за причинена смърт?“ Отговорът е „Два милиона и петстотин хиляди долара“.

Финансистите на корпорацията, които седяха зад Джаред Къртин, се размърдаха неспокойно. „Крейн Кемикъл“ безпроблемно можеше да понесе загуба от три милиона долара, но ги ужасяваше онова, което можеше да последва. Колкото до самия мистър Къртин, той все още беше невъзмутим.

Все още.

Джанет Бейкър започна да се изхлузва от стола си. Двамата й адвокати я хванаха навреме, дръпнаха я обратно, прегърнаха я през крехките рамене и й зашепнаха нещо. Но тя хлипаше неудържимо.

В списъка, изготвен от адвокатите, имаше общо шест въпроса и ако съдебните заседатели бяха отговорили с „Да“ на петия от тях, щеше да настъпи истинска лудница. Точно в този момент съдия Харисън бавно проучваше отговора, като тържествено се прокашляше. И когато го прочете, той показа и подличката си страна. Направи го с усмивка. Вдигна поглед — едва на няколко сантиметра над горния ръб на листа в ръцете си, над ръба на евтините очила за четене, кацнали на носа му, и погледна право към Уес Пейтън. Усмивката му беше сдържана и съзаклятническа, но в нея се четеше злобно задоволство.

— „Въпрос номер пет: След като бяхте запознати с всички доказателства, смятате ли, че действията на Крейн Кемикъл Корпорейшън са били преднамерени или престъпно небрежни до такава степен, че да се присъди наказателно обезщетение?“ Отговорът е „Да“.

Мери Грейс спря да пише и погледна над главата на клиентката към съпруга си, който бе приковал поглед в нея. Бяха спечелили и сам по себе си този факт предизвикваше почти неописуемо въодушевление. Но колко голяма беше тяхната победа? В тази критична част от секундата, когато погледите им се срещнаха, двамата осъзнаха, че победата им е гигантска.

— „Въпрос номер шест: Какъв е размерът на наказателното обезщетение, който определихте?“ Отговорът е „Трийсет и осем милиона долара“.

В съдебната зала сякаш отекна ударна вълна от възклицания, охкане и тихи подсвирвания. Джаред Къртин и екипът му съсредоточено си записваха всичко и полагаха максимални усилия да не реагират на стоварилия им се удар. Шефовете на „Крейн Кемикъл“ на първия ред се опитваха да не изгубят самообладание и да дишат дълбоко. Повечето от тях се бяха вторачили злобно в съдебните заседатели и се отдаваха на още по-злостни мисли, които се въртяха около фрази като „селски невежи“, „провинциална простотия“ и други подобни.

Мистър и мисис Пейтън отново се бяха заели да придържат клиентката си, която сякаш беше смазана от тежестта на присъдата и не можеше да седи изправена на стола. Уес шепнеше успокоителни думи на Джанет, а в същото време мислено си повтаряше числата, които току-що беше чул. По някакъв начин все още успяваше да изглежда сериозен, вместо да се хили като щастлив идиот.

Банкерът Хъфи беше спрял да гризе ноктите си. За по-малко от трийсет секунди той се беше превърнал от провален, фалирал и уволнен заместник-директор на банка в изгряваща звезда на финансовия небосклон с планове за по-голяма заплата и по-хубав офис. Дори беше започнал да се чувства осезаемо по-умен. Как само щеше да влезе в банката на следващата сутрин! Съдията продължаваше да говори за някакви формалности и изказваше благодарност на съдебните заседатели, но Хъфи не го слушаше. Вече беше чул всичко, което му трябваше.