Джон Гришам - Обжалването

Нямаха търпение да се приберат у дома.

Слава богу, че борсата вече беше затворила за деня.

— Останете по местата си! — провикна се чичо Джо.

Съдия Харисън беше влязъл през вратата зад своето място. Отдавна беше прекратил глупавия навик да принуждава всички в съдебната зала да стават, когато сядаше на стола си.

— Добър ден — каза бързо той; беше почти пет следобед. — Бях информиран от съдебните заседатели, че са готови с присъдата. — Той се огледа, за да се увери, че основните играчи са налице, преди да продължи: — Очаквам от всички да запазят спокойствие. Никакви емоционални изблици. Никой няма да си тръгне, докато не освободя съдебните заседатели. Има ли въпроси? Защитата има ли да добави още нещо?

Джаред Къртин с нищо не показа, че изобщо го е чул. Продължи да си рисува в бележника, все едно завършваше шедьовър. Ако Крейн Кемикъл Корпорейшън загубеше това дело, щяха да обжалват докрай — и крайъгълният камък на искането за обжалване щеше да бъде очевидното пристрастие на съдията. Томас Олсоубрук Харисън IV беше започнал юридическата си кариера като адвокат в съда и не криеше своята неприязън към всички големи корпорации и в частност към „Крейн Кемикъл“.

— Моля, доведете съдебните заседатели.

Вратата зад ложата на съдебните заседатели се отвори и целият въздух в съдебната зала сякаш беше всмукан за миг от невидим вакуум. Сърцата спряха да бият. Телата се вцепениха. Очите се заковаха в една точка. Единственият шум беше от стъпките на съдебните заседатели по износения килим.

Джаред Къртин продължаваше да си драска в бележника. Беше си изградил навика никога да не гледа лицата на съдебните заседатели, когато се връщат с присъдата. Стотиците дела го бяха научили, че по тях не може да се прочете нищо. Пък и защо да си прави труда? И без това след броени секунди щеше да разбере какво са решили. Сътрудниците му също бяха инструктирани да не обръщат внимание на съдебните заседатели и да не реагират по никакъв начин, независимо каква е присъдата.

Разбира се, Джаред Къртин не беше изправен пред финансов и професионален срив. Уес Пейтън, от друга страна, със сигурност беше, така че не можеше да откъсне поглед от очите на съдебните заседатели, докато се настаняваха по местата си. Работникът в кравеферма извърна поглед, което не беше добър знак. Учителката сякаш гледаше през Уес, което също беше лош знак. Когато старшият съдебен заседател подаде плика с решението на съдебния секретар, жената на свещеника хвърли към Уес поглед, изпълнен със съжаление, но пък тя си го гледаше така още от началото на процеса.

Всъщност единствено Мери Грейс видя знака, макар че точно тя не го търсеше. Докато подаваше поредната кърпичка на Джанет Бейкър, която отново беше започнала да ридае, Мери Грейс неволно погледна към съдебен заседател номер шест, който седеше най-близо до нея — доктор Лиона Роча, пенсионирана университетска преподавателка по английски език. Доктор Роча, която носеше очила за четене с червени рамки, й намигна — най-бързото, симпатично и невероятно намигване, което Мери Грейс беше виждала през живота си.

— Стигнахте ли до присъда? — попита съдия Харисън.

— Да, ваша светлост — отвърна председателят.

— Единодушно ли?

— Не, ваша светлост.

— Гласувана ли е поне с девет гласа?

— Да, сър. Присъдата е подкрепена с десет срещу два гласа.

— Това е предостатъчно.

Мери Грейс си отбеляза в бележника за намигването, но беше толкова развълнувана, че не можеше да разчете собствения си почерк. Не спираше да си повтаря, че трябва да се опита поне да изглежда спокойна.

Съдия Харисън взе плика от съдебния секретар, извади лист хартия и се взря в него. На челото му се появиха дълбоки бръчки и той се смръщи, като пощипваше носа си. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да обяви:

— Всичко изглежда наред.

По лицето му не се четеше дори намек за изражение, което да подсказва какво е написано на листа.

Съдията погледна към съдебния секретар, кимна и се прокашля, като откровено се наслаждаваше на момента. После бръчките около очите му леко се изгладиха, чертите му се отпуснаха, раменете му се изправиха и — поне за Уес — изведнъж се появи надеждата, че съдебните заседатели все пак са решили да унищожат обвиняемата страна.

Съдия Харисън започна да чете бавно и отчетливо:

— „Въпрос номер едно: След като се запознахте с всички доказателства, смятате ли, че подпочвените води са били замърсени от Крейн Кемикъл Корпорейшън?“